За Шумен – съвсем субективно

            Наскоро прочетох при LeeAnn как изглежда Шумен в очите на човек, който го вижда за пръв път. Има какво да се види – места, които носят тежестта на векове история. Но за шуменци, те са се превърнали в част от обстановката. За роденият тук забележителностите са съвсем различни. Когато се завърнеш в родния си град търсиш местата, които носят отпечатъка на собственото ти минало. Или нещата, които отличават това място от всяко друго.

            Когато си шуменец, всеки път наближавайки града търсиш с очи ръбестия силует на Паметника, нарушаващ плавните линии на Илчов баир. Той е нещо като крайпътен знак, който ти казва, че вече си стигнал у дома. Но се вижда от по-далеко. И неволно се усмихваш като си спомниш най-точното определение за него. Мъж, виждайки го за пръв път, след кратък оглед обобщи: “Този кон прилича на крава”. А съпругата му (шуменка) подсмихвайки се кратко го осветли: “Това всъщност е лъв”. Ако си сред галените деца на града, посрещането може да е придружено с реещи се в небето над Платото парапланери. Гледани отдалеч, те изглеждат неподвижни в небето – ненатрапчиво напомняне, че нещата, които не са ни присъщи, не са непременно недостижими.

            Колата спира. Измъкваш се и се протягаш след дългото пътуване. Твоята улица. Вдишваш познатия наситен аромат на липи и автоматично прескачаш разместените плочки по тротоара. Краката ти сякаш го правят без участието на мозъка, просто по силата на навика създаван с години. И както обикновено те обзема усещането, че има нещо различно. Оглеждаш се докато не осъзнаеш, че търсиш нещо, което отдавна липсва. Липсва глъчката на двадесетината деца, с които си играл. Липсват майките, които ни наглеждат от балконите. Липсват бдителните пенсионерки, които ни овикват, че газим градинките в задния двор и се катерим да късаме джанки, докато са още зелени. Задният двор е вече асфалтиран и там се мъдрят сковаващите въображението прави ъгли на гаражи. Улицата си е същата, само че душата й е остаряла.

            Решавате за разнообразие с фамилията да отидете “горе на Платото”. Минавате покрай реката пресичаща целия град и носеща гръмкото име Поройна (въпреки очевидното разминаване с действителността) и която всички местни наричат Боклуджата. После поемате нагоре. С колата, разбира се – кой ще ти катери хиляда и … много стъпала. А е и привилегия на стъпалата да запазят спомена от стъпките ти в абитуриентската нощ. Подминавате Паметника (да, онзи многотонния) и продължавате към Паметника на Ремсистите. Там горе е най-красивата гора и всички се шмугвате в нея. Докато се разхождате мързеливо, около вас притичват сърни. Не изглеждат много изплашени, защото от време на време спират, но после пак се стрелват, докато ги изгубите между дърветата. А когато се качвате отново в колата, една сърна излиза бавно на пътя. Не смеете да запалите двигателя, за да не я изплашите. А тя най-спокойно обръща глава към вас и сякаш ви казва: “Беше хубава игра. Следващият път пак ще си поиграем с вас.” После бавно влиза между дърветата.

            Вечерта около 8 ч. се настанявате удобно срещу трите високи блока вдясно от входа на Градската градина. На покрива на всеки от блоковете има издигната решетка от широки железа. И вечер там започват да долитат Гарваните. Стотици гарвани покриват покривите на точно тези три блока. Около 20-30 мин. грачат, пърхат с криле и прелитат от място на място. После внезапно утихват. Стоят там, кацнали на равни разстояния, обръщат глава ту на една, ту на друга страна и просто гледат мълчаливо. Сякаш знаят или виждат повече от нас. Стоят на пост и пазят града докато небето започне да потъмнява. След това отлитат към гнездата си. Не излитат нагоре и не тръгват всички вкупом. Поемат по някакъв известен само на тях ред, спускайки се надолу от покрива на блока до определена височина и чак тогава политат към дърветата. Сякаш черна струя се излива от най-високия етаж, усуква се, а после поема по невидимо русло. И покривите опустяват.

            На следващият ден си тръгваш, а в небето над главата ти кръжат щъркели. Шумен винаги намира начин да покаже на децата си, че ги помни и обича. Дори на тези, които са порастнали и са го напуснали. Опитваш се да не обръщаш внимание на празнотата от раздялата. Щеше да е по-лесно, ако от двете страни на пътя, докъдето поглед стига, не се простираха попарени слънчогледи. С наведени надолу лица и огънати под тежестта им стъбла. Слънчогледи изгорени от любовта си към слънцето. Опасна страст, но заслужава ли си да си влюбен в нещо по-бледо от слънцето…