Приказка за Дени4еро

Когато мама ме събуди след обяд, изглеждаше някак развълнувана. Каза, че ще ме води на сладкарница. Нищо вълнуващо не видях. После добави, че ще сме с Калинчето и Диана. Супер! Харесвам Калинчето, защото има дълга руса коса, а Диди харесвам, въпреки, че няма такава. Надигнах се и даже не се лигавих много, докато се приготвяме. Мама определено остана изненадана. Дори тръгнахме по-рано. Напъхаха в устата ми близалка, а мен – в едно такси и поехме към сладкарница “Пчела”. Подразбрах, че трябва да се срещнем с някого там. Тайничко се надявах да е Мечо Пух – той винаги е около пчелите. Не познах. Първо се появи един мооооого висок батко. (Казвам аз на мама, че не бива да се прекалява с витамините.) Някои го наричаха Елфа, други Марти. Ами като не знаят как се казва – да го питат. Големите са много странни.

После дойде Жени. Веднага я харесах (нищо, че не е руса), но реших, че ако не разбира от коли, ще си търся друга дама за вечерта. Разбираше. Като се преместихме вътре на по-топло, стратегически седнах до нея и за да не й е скучно и четях от моя “Motor Show” (чувал съм, че жените се впечатлявали от коли). Много е умна, не се налагаше да й обяснявам на дълго и широко като на някои други. После мама си грабна телефона и изхвърча от сладкарницата. Не се разтревожих много. Явно възрастните, като държат телефон, някак не успяват да се загубят. Първо я видях да отива на ляво. След няколко минути я мярнах да тича на дясно, а след още няколко – отново тичаше на ляво. Започнах да си мисля, че това с телефона може да си е чисто суеверие. Най-накрая се върна заедно с една усмихната руса леличка и 8 годишно русо ангелче (в случай, разбира се, че ангелчетата са дейни, кипящи от енергия и здраве и със сериозен планински загар). Казват се Дачи и Диди. Започнах да схващам – явно майките са толкова разсеяни, че за да не забравят как се казват децата им, им измислят имена подобни на своите. Ами да: Вили и Вальо, Диана и Давид! Хм, и никой не ти ги казва тези неща – трябва сам да се сещаш!

Дачи ми подари книжка с приказки. И знаете ли какво ми каза мама?! Че Дачи е писала приказките. Не знаех, че може така. А тя от къде знае какво се е случвало, че да го напише??? Мама каза, че леличката може да лети, затова знае какво се случва с облачетата. Според мен нещо ме баламосва. После възрастните си говориха ужасно безинтересни неща, но ние с Диди си премълчахме, за да не ги засегнем. Единственото, което разбрах е, че на национален празник майките готвят боб (и трите!!!). Мале, за Коледа сигурно ще има чорба от праз. Ужас!!!

Ние с Жени и Марти престанахме да слушаме скучнотии и си играхме на “скрий колата”, “рали върху маса” и си рисувахме. После попитах Жени за кого ще се омъжи. Не спомена конкретни имена. Ура!!! Значи хоризонтът е чист! Мисля, че съм влюбен… И тъкмо когато беше най-весело, големите решиха да си тръгваме. Обещаха пак да се съберем, но знае ли ги човек. Поне всички ме нацелуваха и напрегръщаха.

Вечерта като си легнах мама ми чете приказка за малкото облаче. После я карах отново и отново да ми чете посвещението на Дачи. Знаех си, че мама не е права като казва да не правя бели. И си знаех, че има поне един човек, който ще разбере защо не искам да ставам голям. Докато се унасях, в главата ми още звучеше написаното от Дачи:

“На Вальо,

да прави бели милиони,

да ги товари в камиони

и да не дава да го

накарат да порасте!”

________________________________________________

Илюстрации към приказката.