Цветя за Елджернон (VIII част) – Даниел Кийз

(към седма част)

15 юни. Отново идва д-р Щраус. Не пожелах да му отворя и го помолих да си ходи. Искам да ме оставят на мира. Станал съм обидчив и раздразнителен. Чувствам как тъмнината се сгъстява. Трудно ми е да изхвърля от главата си мисълта за самоубийство. През цялото време си напомням, колко важен ще се окаже в последствие този интроспективен дневник.

            Но колко странно е усещането, да вземеш в ръцете си книга, която с удоволствие си чел преди по малко от месец и да откриеш, че напълно си я забравил. Помня какъв велик мислител ми се стори Джон Милтън, но когато днес се опитах да чета “Загубения рай”, не разбрах абсолютно нищо. Толкова се вбесих, че запокитих книгата в другия край на стаята.

            Трябва да опитам да запазя нещичко. Нещо от онова, което узнах за даденото ми време. О, Господи, не ми отнемай всичко…

 

19 юни. Понякога вечер излизам на разходка. Миналата нощ не можах да си спомня къде живея. Доведе ме един полицай. Имам чувството, че някога, много отдавна, това вече ми се е случвало. Продължавам да се убеждавам, че съм единствения човек в света, който може да опише какво ми се случва.

 

21 юни. Защо губя паметта си? Трябва да се боря. По цели дни лежа в леглото, без да знам кой съм и къде се намирам. После изведнъж всичко се връща. Странностите на амнезията. Симптомите на старостта – връщам се в детството. Колко безпощадно логично! Узнах толкова много и така бързо. А сега интелекта ми се понижава с огромна скорост. Няма да го допусна. Ще се боря. Не мога да прогоня спомена за момчето в закусвалнята, за тъпото изражение на лицето му, глупавата усмивка, за хората, които му се присмиваха. Не… моля… само не и това… отново…

 

22 юни. Забравям какво съм учил неотдавна. Изглежда всичко се развива по класическия принцип – първо се забравя това, което е било усвоено последно. Всъщност, това закон ли е? По-добре да прочета още веднъж…

            Препрочитах доклада си за “Ефекта Елджернон-Гордън” и сякаш го е писал някой друг. Някои раздели дори не разбрах.

            Постоянно се спъвам в разни предмети и ми е все по-трудно да печатам на машина.

 

23 юни. Отказах се от машината. Координацията ми е лоша. Усещам, че се движа все по-бавно. Днес бях потресен. Взех статията на Крюгер “Über psychische Ganzheit” (“За психическото Съвършенство”) – използвах я за изследванията си – за да видя няма ли да ми помогне да се ориентирам в същината на моя труд. Отначало помислих, че не съм добре със зрението. После осъзнах, че вече не разбирам немски. Опитах и с други езици. Всичко е изчезнало.  

 

30 юни. Мина седмица, докато се реша да пиша отново. Всичко постепенно се изплъзва като пясък между пръстите ми. Болшиството от книгите сега са ми твърде трудни. Вбесяват ме, защото зная, че преди някакви си седмици ги четях и разбирах.

            Отново и отново си внушавам, че трябва да продължавам да пиша отчетите си, за да може случващото се с мен, да стане известно на останалите. Но е все по-трудно да намирам думите и да си спомням как се пишат. Налага ми се да гледам в речника даже простите думи и заради това се ядосвам на себе си.

            Доктор Щраус идва почти всеки ден, но аз му казах, че не искам да виждам никого и с никого не желая да разговарям. Той се чувства виновен. Останалите също. Но аз никого не виня. Знаех как може да завърши това. И все пак боли…

 

7 юли. Не зная къде отиде седмицата. Само зная, че сме неделя защото виждам как хората отиват на църква. Струва ми се цялата седмица съм я пролежал но помня, че мисиз Флин няколко пъти ми донесе да ям. През цялото време си повтарям че нещо трябва да направя но после забравям, а може да е по-лесно да не правя това което си казвам че трябва да направя.

            Тези дни често си мисля за мама и тате. Намерих снимка на нас тримата на плажа. Баща ми държи под мишница голяма топка, а мама ме е хванала за ръка. Не ги помня такива като на снимката. Помня че тате беше почти винаги пиян и се караше с мама за пари.

            Той рядко се бръснешеи винаги ми дращеше на лицето като ме прегръщаше. Мама каза че е умрял, но братовчеда Милти каза че чул родителите му да говорят че баща ми избягал с друга жена. Когато попитах мама тя ме зашлеви и каза че баща ми е мъртъв.

            Май никога няма да разбера, но чесно казано ми е все тая. (Веднъж каза, че ще ме заведе във ферма да видя кравите но така и не го направи. Никога не изпълняваше обещанията си…)

 

10 юли. Хазайката мисиз Флин се безпокои за мен. Казва че като се излежавам така по цял ден и нищо не правя й напомям за сина й точно преди да го изгони от къщи. Каза че не обича безделници. Ако съм болен е едно но ако съм безделник това вече е съвсем друга работа и тя подобно нещо няма да търпи.

            Казах й че мисля че съм болен.

            Старая се да чета помалко всеки ден повечето раскази но трябва много пъти да чета едно и също място защото не разбирам какво означава. И ми е трудно да пиша. Знам че трябва да гледам всички думи в речника но това е много трудно а през цялото време съм толкоз уморен.

            После реших че вместо дълги трудни думи ще пиша само лесни. Това пести време. Веднъж седмично слагам цветя на гроба на Елджернон. Мисиз Флин мисли че съм се чалнал щом нося цветя на миши гроб но й казах че Елджернон е особена мишка.

 

(към следващата част)