Цигара

            Излизаш на терасата и се приютяваш в тъмнината на нощта. Огънчето от запалката осветява лицето ти за няколко кратки секунди и издишваш първото облаче дим.

            Обгръща те шумът на квартала: …разбудените насекоми… ,   …плач на бебе… ,   …движещи се в далечината коли… ,   …настойчивото мяукане на малко котенце…

            Погледът ти мързеливо се плъзва по осветените прозорци пред теб и силуетите, движещи се зад тях… Животът си тече, разграфен на малки правоъгълни кутийки. Стотици малки светове, всеки със собствен ритъм и правила, без видима връзка помежду им.
            Но за една цигара време стават част и от твоя живот.

            Поглеждаш какво правят семейството с малко дете отсреща… Потърсваш с очи проблясващото огънче от цигарата на заклетия пушач на третия етаж… Хвърляш поглед към пустеещата тераса, чиято силна луминисцентна лампа осветява стаята ти, щом изгасиш…

            Събираш с очи трохи от чуждото ежедневие и се наслаждаваш на спокойствието, което ти носят…

            Пепелта от забравената цигара се отронва и почти нежно докосва кракът ти. Сепнато дръпваш за последен път и обръщаш гръб на вечерната гледка.

            Време е да пристъпиш обратно в своя собствен малък правоъгълен свят, който ти носи уют…

За Шумен – съвсем субективно

            Наскоро прочетох при LeeAnn как изглежда Шумен в очите на човек, който го вижда за пръв път. Има какво да се види – места, които носят тежестта на векове история. Но за шуменци, те са се превърнали в част от обстановката. За роденият тук забележителностите са съвсем различни. Когато се завърнеш в родния си град търсиш местата, които носят отпечатъка на собственото ти минало. Или нещата, които отличават това място от всяко друго.

            Когато си шуменец, всеки път наближавайки града търсиш с очи ръбестия силует на Паметника, нарушаващ плавните линии на Илчов баир. Той е нещо като крайпътен знак, който ти казва, че вече си стигнал у дома. Но се вижда от по-далеко. И неволно се усмихваш като си спомниш най-точното определение за него. Мъж, виждайки го за пръв път, след кратък оглед обобщи: “Този кон прилича на крава”. А съпругата му (шуменка) подсмихвайки се кратко го осветли: “Това всъщност е лъв”.

Чудесата на ежедневието

          Скоро в един магазин видях да продават комплект дискове „Звуци от природата“. Стори ми се, че има нещо принципно сбъркано в това, да се обградиш с панели от всякъде и да натискаш копчетата на уредбата, за да чуеш природата. И реших да проверя дали ние – градските жители – наистина сме до такава степен обречени. Организирах експедиция. В квартала. В много тясна част от квартала. За около 2 часа. Ето и резултата:

Открихме град на костенурки, замаскиран като фонтан. Бяха много напреднали с технологиите – градът им бе обвит от силово поле. А в рова около града плуваше костенурка-пазач, изпълняваща ролята на дракон.

Една липа бе изгубила няколко листи от календара си и си мислеше, че сме средата на юни. И се занимаваше с това, което липите правят най-добре по това време – да цъфти. Уханието й се усещаше през 3 блока.
 

Разбрахме, че във високата трева се крият страшни и опасни зверове. Единственото, което опазва живота на хората, са здравите решетки на ниските етажи. Зверовете не успяхме да снимаме. Явно ловуват нощем.

 

 Видяхме гнездо на охлюви. Някои от охлювчетата тъкмо се бяха излюпили и щъкаха наоколо да си търсят храна. 

 А дървото пред съседният вход се състезаваше с абитуриентите за най-красив тоалет. 

Утре ще си взема фотоапарата и ще дойда във вашия квартал.

Дългото сбогуване

Тази година зимата свърши внезапно. Доскуча й от вдигнати яки и премръзнали носове, досади й да слуша оплаквания за студа и просто изчезна. Хората се огледаха недоверчиво, вдигнаха рамене и започнаха да смъкват циповете на якетата си. Калта и локвите се посуетиха и също се скриха. Дори дърветата се предадоха и се раззелениха. Само децата, кой знае защо, отказаха да приберат шейните в килера. И упорито излизаха навън с шапки и ръкавички. Това трогна зимата. Една нощ сложи всички да спят, после тихо премина през града. Минаваше бавно, както красива жена в най-хубавата си рокля минава през пълна зала, за да могат всички да я гледат. Сутринта всички видяха нейното „сбогом“.

А след месец изпрати вест на всички, които я чакат. От тополите се разлетя пух като ефирни снежинки. Кацаха в косите на жените, трупаха се на земята, скриваха тревата и играеха на гоненица с децата. Хората отново извадиха носните кърпи и започнаха гръмко да кихат.

Зимата огледа всичко. Усмихна се. Намигна и си тръгна.