От кои произведения са трите откъса? Ако четете фантастика, няма начин да сбъркате. 
№1
— Моля да ме извините — заговори приближилият се с чуждестранен акцент, но без да изопачава думите, — че без да се познаваме, си позволявам…, но темата на вашия научен разговор е толкова интересна, че…
Той си свали учтиво баретата и на приятелите не оставаше нищо друго, освен да станат и да се поклонят.
Трябва да добавим, че още с първите си думи чужденецът направи на поета отвратително впечатление, а на Берлиоз по-скоро му хареса, тоест не че му хареса, ами, как да се изразим… заинтригува го, да речем.
— Ще ми позволите ли да поседна? — учтиво попита чужденецът и приятелите някак неволно се дръпнаха един от друг, а чужденецът пъргаво се настани между тях и веднага се намеси в разговора.
— Ако не греша, вие благоволихте да кажете, че Иисус изобщо не е съществувал на този свят, нали? — попита чужденецът, обръщайки към Берлиоз зеленото си ляво око.
— Не, не грешите — учтиво отвърна Берлиоз, — тъкмо това казах.
— Ах, колко интересно! — възкликна чужденецът.
„Какво, по дяволите, иска този?“ — помисли си Бездомни и се намръщи.
— А вие бяхте съгласен с вашия събеседник? — осведоми се непознатият и се обърна надясно към Бездомни.
— Хиляда на сто! — потвърди поетът. Той обичаше да се изразява цветисто и образно.
— Изумително! — възкликна неканеният събеседник, после, кой знае защо, се озърна крадешком, приглуши плътния си глас и каза: — Извинете за нахалството, но, доколкото разбрах, вие на всичкото отгоре не вярвате в бога? — Погледът му стана уплашен и той добави: — Кълна се, никому няма да кажа!
— Да, ние не вярваме в бога! — отвърна Берлиоз, леко усмихнат на уплахата на чуждестранния гост. — Но това може да се говори съвсем открито.
Чужденецът се облегна на пейката и почти изквича от любопитство:
— Вие сте атеисти?!
— Да, ние сме атеисти — отвърна с усмивка Берлиоз, а Бездомни си каза сърдито: „Откъде ни се лепна тоя чуждестранен гъсок!“
— Ах, каква прелест! — възкликна странният чужденец и взе да върти глава и да гледа ту единия литератор, ту другия.
— Но ме тревожи следният въпрос – продължи той – щом няма бог, пита се кой тогава ръководи живота человечески и изобщо целия ред на тази земя?
— Човекът сам си го ръководи — сърдито побърза да отговори Бездомни на този, да си признаем, не твърде ясен въпрос.
— Извинете — меко възрази непознатият, — но за да ръководиш, е необходимо все пак да разполагаш с точен план за известен, що-годе продължителен срок от време. Затова позволете да ви запитам: как може човекът да ръководи нещо, щом не само е лишен от възможността да си предначертае план, та макар и за смехотворно кратък срок — да речем, за около хиляда години, но не може да бъде сигурен дори в собствения си утрешен ден? И наистина — сега неизвестният се обърна към Берлиоз, — представете си, че вие например започнете да ръководите, да се разпореждате и с други хора, и със себе си и, как да кажа, тъкмо ви се услади, и хоп — изведнъж… хм… хм… саркома на белия дроб… — При тези думи чужденецът сладко се усмихна, като че ли мисълта за саркома на белия дроб му достави удоволствие — да, саркома… — примижал като котарак, повтори той звучната дума — и тогава — край на вашето ръководене! Вече не ви интересува ничия съдба освен собствената. Роднините почват да ви лъжат. Вие усещате, че става нещо лошо и хуквате по учени доктори, после по шарлатани, случва се дори и по врачки. Сам разбирате, че както първото и второто, така и третото е съвсем безсмислено. Всичко завършва трагично: онзи, който доскоро е смятал, че нещо ръководи, изведнъж се озовава легнал неподвижно в дървен сандък, околните разбират, че от лежащия вече няма никаква полза, и го изгарят в пещта. Случва се и по-лошо: човек тъкмо се накани да замине за Кисловодск — чужденецът стрелна с присвити очи Берлиоз, — на пръв поглед нищо и никаква работа, но и това не може — изведнъж, кой знае защо, вземе, че се подхлъзне и го прегази трамвай! Нима ще кажете, че той самият се е разпоредил така със себе си? Не е ли по-правилно да се мисли, че се е разпоредил съвсем друг? — и непознатият се разсмя някак странно.
Берлиоз слушаше с напрегнато внимание неприятния разказ за саркомата и за трамвая и го заглождиха тревожни мисли. „Той не е чужденец! Той не е чужденец! — мислеше Берлиоз. — Той е безкрайно странен субект… но, моля ви се, кой е той?“
„Ще трябва да му възразя така — реши Берлиоз. — Да, човекът е смъртен, безспорно. Но работата е там, че…“
Но той не успя да произнесе тия думи, защото заговори чужденецът:
— Да, човекът е смъртен, но това не е най-страшното. Лошото е, че той понякога е внезапно смъртен, това е неприятното! И изобщо не може да каже дори какво ще прави същата вечер.
„Каква абсурдна постановка на въпроса!…“ — ядоса се Берлиоз и възрази:
— Е не, това е вече пресилено. На мен например ми е, общо взето, ясно какво ще правя тази вечер. Разбира се, ако на Бронная върху главата ми не се стовари някоя тухла…
— Вижте какво — прекъсна го авторитетно непознатият, — разбира се, никаква тухла няма да се стовари ни в клин, ни в ръкав върху ничия глава. Уверявам ви, че тя изобщо не ви заплашва. Вие ще умрете от друга смърт.
— Може би знаете от каква именно? — с напълно обяснима ирония се осведоми Берлиоз, като се остави да бъде въвлечен в някакъв наистина нелеп разговор. — И навярно ще ми го кажете?
— На драго сърце — отвърна непознатият. Той измери Берлиоз с поглед, като че ли му взимаше мярка за костюм, и процеди през зъби нещо като: „Едно, две… Меркурий във втори дом… Луната си е отишла… шест — нещастие… вечер — седем…“ — после високо и радостно заяви: — Ще ви отрежат главата!
____________________________________________
№2
Той мина пред строя, сложил ръце зад гърба си, вглеждайки се в познатите лица.
Сивите и сини очи, изразяващи готовност за изпълнение на всяка заповед и поради това леко изцъклени, следяха всяко негово движение. Той почувствува колко близки и скъпи са му тези дванадесет здрави момчета — шестима действуващи редници от Легиона на десния фланг и шестима кандидат-редници на левия, всички в спретнати черни комбинезони с лъснати копчета, всички с блестящи ботуши с къси коленища, всички с барети, смело килнати към дясната вежда… Не, не всички. По средата на строя в десния фланг на кандидатите стърчи като кула кандидатът Мак Сим, много спретнато момче, любимец, колкото и да не е хубаво, че командирът си има любимци, но… хм… Че не са му изцъклени странните кафяви очи, не е страшно, с времето ще се научи. Но пък… хм…
Гай се приближи до Максим и му закопча най-горното копче. После се надигна на пръсти и му поправи баретата. Май че това е… Пак в строя се е ухилил до ушите… Е, нищо. Ще отвикне. Кандидат е все пак, най-младши в секцията…
— Мир-но! Тридесет минути за почивка и проверка на снаряжението. Свободни сте!
Секцията се пръсна тичешком, после легионерите на групи по двама и трима се отправиха към казарменото помещение. Гай без бързане тръгна подир тях, усещайки в себе си приятна опустошеност. Мак го чакаше отстрани, предварително усмихнат.
— Искаш ли да поиграем на думи? — предложи той.
Гай мислено застена. Сега да му се скараш! Има ли нещо по-противоестествено от кандидат, хлапак, който половин час преди операцията се натрапва с фамилиарности на своя началник!
— Сега не е време — възможно по-сухо каза той.
— Вълнуваш ли се? — съчувствено попита Мак.
Гай спря и вдигна очи към небето. Какво, какво може да се направи? Оказва се, че е съвършено невъзможно да креснеш на този добродушен наивен гигант, при това спасител на сестра ти, при това — защо да се лъжем — човек, който стои много над теб във всички отношения освен в строевата служба… Гай се огледа и каза умолително:
— Слушай, Мак, ти ме поставяш в неловко положение. Когато сме в казармата, аз съм твой началник, аз заповядвам, ти се подчиняваш. Сто пъти съм ти казвал…
— Но аз съм готов да се подчиня! — възрази Мак. — Аз знам какво е това дисциплина. Заповядай!
— Аз вече заповядах. Подготви снаряжението си.
— Не, Гай, прощавай, ти заповяда не така. Ти заповяда да подготвим снаряжението и да почиваме. Забрави ли? Аз направих всичко и сега почивам. Дай да поиграем, аз измислих хубава дума…
— Мак, разбери — подчиненият има право да се обръща към началника си, първо, само по установената форма, и, второ — предимно по служба.
— Да, помня. Параграф девети. Но това е по време на служба, а сега почиваме…
— Защо мислиш, че аз почивам? — попита Гай. Те стояха зад макета на оградата с бодлива тел и тук, слава богу, никой не можеше да види как тази кула се е облегнала на оградата и все посяга да хване своя капрал за копчето.
— Аз почивам само в къщи, но дори и там не бих позволил на никой подчинен да… Слушай, пусни моето копче и закопчай своето.
Максим се закопча и каза:
— На службата едно, в къщи друго. Защо?
— Хайде да не говорим за това. Омръзна ми да повтарям едно и също… Между другото, кога ще престанеш да се хилиш в строя?
— В устава нищо не е казано за това — незабавно отговори Максим. — А що се отнася до повтарянето на едно и също, ето какво. Не се обиждай, Гай, аз знам, че ти не си… говорец… речевик…
— Какво не съм?
— Човек, който умее да говори красиво.
— Оратор ли?
— Оратор… Да, оратор. Но все едно. Ти днес се обърна към нас с реч. Правилни думи, хубави. Но когато в къщи ми разказваше за задачите на Легиона, за положението в страната, беше много интересно. Беше съвсем по твоему. А тук ти за седми път повтаряш едно и също, и всеки път не е по твоему. Много вярно. Много еднакво. Много скучно. Нали? Нали не се обиждаш?
Гай не се обиди. Тоест някаква студена игличка все пак бодна самолюбието му: досега мислеше, че говори също така убедително и гладко като капрал Серембеш или дори господин ротмистъра Тоот. Но ако се замислиш, и капрал Серембеш, и господин ротмистърът също повтаряха едно и също в продължение на три години. И в това няма нищо чудно или още повече срамно, щом за три години не са станали никакви съществени промени във вътрешното и външното положение…
— А къде е писано в устава — с насмешка попита Гай, — че подчиненият може да прави забележки на началника си?
— Там е казано обратното — с въздишка призна Максим. — Според мен това е неправилно. Ти нали слушаш моите съвети, когато решаваш задачи по балистика и слушаш забележките ми, когато бъркаш изчисленията.
— Това е в къщи! — проникновено каза Гай. — В къщи всичко може.
_________________________________________________
№3
Пред Грегър стоеше нещо. Както и преди, алармената сигнализация не беше реагирала. Той бавно-бавно вдигна глава. Нещото беше високо около десет стъпки и приличаше на човек, с изключение на крокодилската глава. Беше яркочервено, с вертикални пурпурни ивици. В едната си лапа, завършваща с остри нокти, държеше голяма, кафява консервена кутия.
— Здрасти — рече нещото.
— Здрасти — отвърна Грегър със задавен глас. Лъчеметът беше на три метра от него, на масата. Чудеше се дали нещото ще го нападне, ако посегне към оръжието.
— Как се казваш? — попита той спокойно.
— Аз съм Червено-Пурпурният Излапвач… — отговори то. — Хващам и излапвам.
— Много интересно — Грегър полека-лека се приближаваше към лъчемета си.
— Хващам и изяждам неща, наричащи се Ричард Грегър — обясни благодушно и откровено Излапвачът. — И обикновено ги ям, полети с шоколадов крем.
То показа кутията и Грегър прочете етикета: „Шоколадов крем — чудесен за поливане на Грегъровци, Арнолдовци и Флиновци“.
Грегър усети лъчемета в ръката си:
— Наистина ли имаш намерение да ме изядеш?
— О, да — потвърди Излапвачът.
Лъчеметът вече лежеше удобно в ръката на Грегър. Той освободи предпазителя и стреля.
Огненият поток се стече по Излапвача и обгори пода, стените и веждите на Грегър. Излапвачът обясни:
— Това не може да ме нарани. Аз съм прекалено висок!
Лъчеметът падна на пода. Излапвачът се наведе над Грегър.
— Няма да те изям сега.
— Няма ли? — едва излезе от гърлото му.
— Не. Мога да те изям едва утре, на първи юни. Такива са условията. Дойдох да те помоля за една услуга.
— Каква?
Излапвачът се усмихна чаровно:
— Ще бъдеш ли така мил да изядеш няколко ябълки? Те са толкова ароматни!
И като изрече тези думи, чудовището изчезна.
_____________________________________________________
Успех!
