Какво им куца на крилатите мисли

          Ето ви два популярни израза:

„Великите умове мислят еднакво.“

„Нищо не е достатъчно дуракоустойчиво, защото глупаците са така изобретателни.“

          Само на мен ли ми се набива в очи противоречието?!? От кога изобретателността върви за ръка с глупостта и еднаквото (иначе казано – стандартното) мислене е издигнато до висотата на величието?

И късмет…

            Един физик държал над вратата на лабораторията си подкова. Колегите му се изненадали и го попитали дали вярва, че ще му донесе късмет в опитите.

            – Не – отвърнал той, – не вярвам в суеверия. Но казват, че това действа и без да вярваш.

 

“Разходка в науката” Р. Л. Уебър

Тайфуни с нежни имена

            Често съм чувала жени да твърдят, че мъжете не могат сами да се грижат за себе си. Учудвала съм се, защото мъжете в моето обкръжение и готвят, и чистят – въобще чудесно се справят сами. Да не говорим, че никога не съм чувала от устата им термина “мъжка” и “женска” работа. И се зачудих защо така. А после ми просветна – може би ние, жените около тях, сме им разбили представите за тези неща. Как ли? Ето ви една истинска история:

 

            Живяли някога, мноооого отдавна, в една стая в Студентски град три бъдещи инженерки с имена на цветя: Лилия, Невена и Виолета. В тяхната стая постоянно се отбивали гости и била всекидневен терен за купони (защо така – историята мълчи). Един ден, докато трите студентки се занимавали с най-обикновени неща, на вратата както винаги се почукало и вътре влезли момчетата от отсрещната стая. Тъй като момичетата били свикнали с присъствието им, нито една не прекъснала заниманието си. Момчетата се огледали неловко. Лилия държала в ръце чук и табуретка и с ентусиазъм и хъс заковавала паянтовите й крака, заради страховитото скърцане, което се разнасяло, колчем някой седнел върху нея. Невена седяла пред електрическата печка с фазомер и поправяла неработещия й реотан. А Виолета бодро размахвайки отвертка уреждала лични сметки с вечно даващия дефекти сешоар. Момчетата стояли по средата на стаята и се чудели кое е по притеснително – заниманията на “трите грации” или факта, че никоя не виждала нищо странно в това. Тогава единият от тях неловко пристъпил и казал:

            – Ние да ходим да си кърпим чорапите ли или какво…?!

J

 

Честит имен ден на всички с имена на цветя!!!

Последно

          Това е последната ми публикация преди блога да бъде изтрит. Блогването беше много приятно, но поради липса на време, а и тъй като интересът ми намаля, мисля да прекратя заниманието.

          Но преди това исках да благодаря на всички, които са се отбивали и са чели и да си взема довиждане с всички блог-приятели. Приятно писане и всичко хубаво!!!

Някой да ми каже

            Защо, когато натиснеш “Начало” в който и да е блог, те запращат в края му? От където и да го погледнеш, началото са първите постове, а не последните.

 

            Как се отговаря на отрицателен въпрос само с да или не? Да вземем един произволен: “Няма ли да ходиш?”. Възможните отговори: “Да. (потвърждавам, че няма да ходя)” или “Не. (няма да ходя)”. Добре де, ами ако ще ходиш?!

 

            Защо е толкова жизненоважно кожата на бебетата да е абсолютно суха, а кожата на майките им да е 24 часа овлажнена? Рекламите го твърдят с абсолютна сигурност. Явно с течение на времето кожата принципно променя структурата си…

 

            Защо в огледалото ляво и дясно си сменят местата, а горе и долу – не?

 

            И накрая най-важното: Дали ще стана по-умна, ако науча отговорите на тези въпроси, а?!

За ценността на различията

Там, където всички са еднакви, никой не е нещо особено.

 

Лебедово езеро

            Излязох вчера сутринта по работа – порядъчно опакована, понеже следя прогнозите – крачeйки с бодра стъпка заради студа. И точно там, където има най-голяма публика, незнайно защо реших да стъпя върху заледена локва (вероятно единствената в околността). В своя защита искам само да кажа, че ледът беше подло замаскиран като асфалта около него, скрит под тънък слой сняг.  Да, наясно съм, че никак не е трудно да паднеш, ходейки върху лед. Но определено е трудно да паднеш толкова художествено, че най-близко стоящият мъж да се втурне към мен (вероятно, за да ме поздрави за изпълнението), а други двама дълго да ме зяпат с дължимия за случая респект. И докато напусках “сцената” с кръшна походка, захождаща леко наляво, съпроводена от погледите на почитателите си, се замислих що за координация имам. Нормално хората падат върху най-добре уплътнените си участъци (визирам задника), което определено има смисъл. Що за грешка на еволюцията съм, щом успях да се изгърмя върху ляво коляно?!

            И срам – не срам, промивам с реванол раната си в къщи под назидателния взор на 4-годишния ми син.  Искрено се надявам, че ще е забравил за случая до лятото, когато ще тъчи като хуна по къси гащи, а аз ще нося лепенки и реванол в чантата си…

Развенчаването на един мит

            За какво е митът ли? За това, че имам чувство за хумор. Да, да – сега ще ви обясня как можете да си казвате съвсем обикновени неща, но когато са ви лепнали етикет, хората сами намират скрит забавен смисъл. Eто как започна всичко…

            Трябва да съм била шести или седми клас. Още от тогава съм порядъчно по-ниска от връсниците ми, а и по онова време не е имало как да компенсирам с токове. Та стоя си, значи, на някаква ученическа забава, заобиколена от съученици и си зяпам от “висотата” на собствената си гледна точка. Тогава към мен се приближава Дългучът на класа с още няколко момчета, зяпва ме от 30-ина сантиметра по-високо и ме пита на всеослушание с ехидна усмивка:

            - Абе, Вили, ти един и петдесет имаш ли?

            Аз, обаче – невинна душица, от къде да предположа, че някой ще си даде толкова труд: да събира публика, да измисли подобна реплика, само и само да се заяде за нещо, което дори не зависи от мен. При което с абсолютно сериозно и невинно изражение си бръквам в джоба, изваждам наличните си стотинки и казвам:

            - Ей сега ще проверим! На заем ли искаш?

            Eстествено всички се разсмиват, дори антуража на съученика ми и аз обирам овациите. Обаче аз наистина си помислих, че за пари ме пита. От тогава ме преследва славата, че имам някакво чувство за хумор и на никого, абсолютно на никого не му минава през ум мисълта, че на мен може и да ми убягват подмолните подтекстове.

Ядене, пиене и сладки приказки

ВАЖНО СЪОБЩЕНИЕ

 

            На 28 декември 2008 г (неделя) от 17,00 часа се организира след-Коледна пред-Новогодишна блог-среща в пицария “Ариана” (между езерото Ариана и стадиона). Моля, всички желаещи да дойдат, да се обадят тук в коментарите или на мейла, за да можем да резервираме места.

            Ще бъде направен подробен разбор кой колко е изпи(са)л през изминалата година, какви са бъдещите ви творчески планове, също така ще бъдат организирани състезания по надпиване, надяждане и надприказване. Ще се връчват морални поощрения.

Бай Кольо

Преди няколко дни четейки за перипетиите на Astilar около един преден десен фар и за радиото на Василев, което не се чува, когато излезе на настилката на „Цар Борис III“, не можах да не се сетя за бай Кольо.
Бай Кольо е автомонтьор. При това уникален! Преди доста години брат ми караше Москвич, което означава, че си беше абониран за сервиза. Въпросният майстор се ръководеше от желязното правило: няма нужда нещо да се сменя, ако не се е строшило съвсем. Що се отнася до старите коли, този принцип не беше съвсем лишен от смисъл – иначе на собствениците им щеше да се наложи да сменят целите си коли.
Един ден брат ми пристига с поредната сериозна повреда. Бай Кольо оглежда колата преценяващо и пита:
- Какво й има?
- Много силно трака – отговаря.
- От къде чуваш шума?
Брат ми посочва. Без дори да я доближи бай Кольо заключва:
- Нищо й няма. Ще си пускаш по-силно радиото.
Брат ми, обаче току-така не се дава и тутакси отговаря:
- Е, аз затова идвам – вече не си чувам радиото, дори кoгато е усилено до край.