И късмет…

            Един физик държал над вратата на лабораторията си подкова. Колегите му се изненадали и го попитали дали вярва, че ще му донесе късмет в опитите.

            – Не – отвърнал той, – не вярвам в суеверия. Но казват, че това действа и без да вярваш.

 

“Разходка в науката” Р. Л. Уебър

Щастието е лесно

          Мери Талбот, тоест госпожа Том Талбот, беше красива. Имаше червеникава коса със зеленикави отблясъци. Кожата й бе златиста със зелен оттенък, а очите й — зелени, на златисти петънца. Лицето й беше триъгълно, с широки скули, раздалечени очи и остра брадичка. Имаше дълги нозе като на балерина и като ходеше, сякаш не стъпяше по земята. Когато беше развълнувана — а тя се вълнуваше едва ли не постоянно, — лицето й пожълтяваше. Пра-пра-пра-прабаба й била изгорена на кладата като вещица.

          От всичко на тоя свят Мери най-много обичаше веселията. Обичаше да устройва журове, обичаше и да ходи по журове. Но понеже Том Талбот не печелеше кой знае колко, Мери нямаше възможност непрекъснато да дава гуляи, поради което принуждаваше другите да правят това. Току ще телефонира на някоя приятелка и безцеремонно ще й каже: „Не е ли време да направиш едно журче?“

          Обикновено Мери имаше по шест рождени дни в годината, уреждаше костюмирани вечери, изненадващи тържества, празнични веселия. Бъдни вечер при нея беше нещо удивително. Защото Мери сияеше от всяко празненство и мъкнеше мъжа си Том по вълните на своя захлас.

Кажете ми

Ако някой ви попита „Красотата ли ще спаси света?“, какво ще отговорите?

Децата на 70-те

            Днес мой приятел ми изпрати това в Скайп. Вероятно доста от вас вече са го виждали, но тъй като много се смях и ми беше малко тъжно докато го четях, реших да ви го покажа.

 

 

Посвещава се на децата на 60-те, 70-те и 80-те години на 20 век

[изпратен от james на 17 април 2008]

 

            Ако сте били дете тогава, като погледнете назад, ще ви бъде трудно да повярвате, че сте успели да доживеете днешния ден. Ние се возехме на коли без предпазни колани и без въздушни възглавници. Креватчетата ни бяха оцветени в ярки бои с голямо съдържание на олово. На шишенцата с лекарства нямаше секретни капачета, вратите често не се заключваха, а шкафовете в къщи не се заключваха никога. Пиехме вода от улични чешмички, а не от пластмасови бутилки. На никого дори не би му хрумнало да кара колело с каска. Ужас, нали!

 

            С часове си правехме самоделни колички от дъски и лагери, намерени на някое бунище, и едва когато вече летяхме по нанадолнището си спомняхме, че сме забравили да им сложим спирачки. Сутрин излизахме от къщи, играехме по цял ден и се прибирахме, когато запалваха уличното осветление – там където го имаше. И през цялото това време никой не можеше да разбере къде сме. Нямаше мобилни телефони, представяте ли си!

 

            Няколко човека ядяхме един сладолед и пиехме лимонада от една и съща бутилка – и никой не умря. Нямахме компютри, 3D игри, компактдискове, GSM-и, 160 канала кабелна телевизия, интернет и на тълпи ходехме на кино, защото нямаше дори видео!

 

            Затова пък имахме приятели. Излизахме от къщи и ги намирахме. Ако някой ни трябваше, отивахме у тях и се виждахме с него. Просто така, без предварително обаждане! Сами в този жесток и опасен свят. Без охрана. Как изобщо сме оживели?

 

            Измисляхме сами игрите си, крадяхме череши и ги ядяхме с костилките – и на никой костилките не му прорастваха в корема. През междучасията се пръскахме с вода от многократни спринцовки и бутилки от „Веро”. Нашите постъпки си бяха наши собствени и ние бяхме готови за последствията. Порязвахме се, ходехме в синини и натъртвания или си чупехме кокалите – но никой никого не съдеше. Смятахме, че за всичко сме си виновни ние самите. Представата, че можеш да се откупиш от ченгетата или да се скатаеш от казармата практически не съществуваше. Родителите от онези времена винаги вземаха страната на закона, можете ли да си го представите!

Огледален образ

            Всички говорят как искат да намерят своята сродна душа, но обикновено, когато всички се изпребиват да търсят нещо, то е трудно за намиране. Затова е и толкова стъписващо, когато я откриеш. По ирония на съдбата моята сродна душа не е от противоположния пол и все пак е толкова хубаво да срещнеш някой точно като теб, че и малко отгоре. Бях изумена: външност, интелект, маниери и грация – като че ли всяко нещо сме копирали една от друга. А най-неочакваното беше, че я харесах много. Затова искам да я представя и на вас (поне на онези, които имат желание да опознаят истинската ми същност). Ето я: огледалното ми “аз”, жената въплащаваща истинската ми същност и светоглед! Гледайте и се дивете!!!

 

Развенчаването на един мит

            За какво е митът ли? За това, че имам чувство за хумор. Да, да – сега ще ви обясня как можете да си казвате съвсем обикновени неща, но когато са ви лепнали етикет, хората сами намират скрит забавен смисъл. Eто как започна всичко…

            Трябва да съм била шести или седми клас. Още от тогава съм порядъчно по-ниска от връсниците ми, а и по онова време не е имало как да компенсирам с токове. Та стоя си, значи, на някаква ученическа забава, заобиколена от съученици и си зяпам от “висотата” на собствената си гледна точка. Тогава към мен се приближава Дългучът на класа с още няколко момчета, зяпва ме от 30-ина сантиметра по-високо и ме пита на всеослушание с ехидна усмивка:

            - Абе, Вили, ти един и петдесет имаш ли?

            Аз, обаче – невинна душица, от къде да предположа, че някой ще си даде толкова труд: да събира публика, да измисли подобна реплика, само и само да се заяде за нещо, което дори не зависи от мен. При което с абсолютно сериозно и невинно изражение си бръквам в джоба, изваждам наличните си стотинки и казвам:

            - Ей сега ще проверим! На заем ли искаш?

            Eстествено всички се разсмиват, дори антуража на съученика ми и аз обирам овациите. Обаче аз наистина си помислих, че за пари ме пита. От тогава ме преследва славата, че имам някакво чувство за хумор и на никого, абсолютно на никого не му минава през ум мисълта, че на мен може и да ми убягват подмолните подтекстове.

The Ultimate Gift

          Гледали ли сте този филм?  Не?  Направете го.  Филмът е хубав!

Legacy

By: Kelly Morrison

 

If I had a legacy, There’s something I’d like for it to be

I’d give every living soul, a piece of the gift you gave to me

Shadows are far too hard to climb, you taught me to step into the light

If I could help someone like me, this would be my legacy

 

If I had a legacy, there’s something I’d like for it to be

I’d cherish the wings of time; with every step I’d taste the wine

Pages in calendars do fade; I’ll find the gift in every day

With every dream in me, there will be a legacy

 

Dreams are the sail that moves the soul

To be much more than we will ever know

 

If you had a legacy, what would you like for it to be

What will your loved ones say, how will you help them find their way

What are the gifts you’ll leave behind, the treasures they will find?

It’s right inside your dreams, and it’s your legacy

          (Има разминаване в единия куплет на песента, но това е единственият текст, който намерих.)

Щастие ?=? Интелект

            Всеки иска да успее в живота. И тъй като критериите за успех са твърде различни за различните хора, единственият непоклатим репер за успех остава вътрешната удовлетвореност. Затова и питаме хората, за които ни е грижа: “Щастлив ли си?”. И затова на този въпрос е толкова трудно да се отговори.

            Не това искам да ви питам, обаче. Интересно ми е каква според вас е сложната зависимост между щастието и интелекта. Дали по-умните се познават по-добре и им е по-лесно да намерят начина, да се почувстват щастливи? Или по-интелигентните достигат до по-дълбоки нива на нещастието? “Който трупа знания – трупа печал” – слоган на марка цигари (поне според Пелевин). Последно – знанието благо ли е или не? Сремежът да сме умни, съобразителни, осведомени оправдан ли е?

            Твърде много въпроси, а нямам дори бегла теза. Дано при вас не е така.

_____________________________________

            Днес бил Денят на Добротата. А останалите дни?

 

 

Откъс от „Пилешката супа“

Ад и Рай – същинската разлика

 

Един човек разговарял с Господ за Ада и Рая. Господ му рекъл:

- Ела да ти покажа Ада.

Влезли двамата в едно помещение, където група хора седели на маса около огромна паница с гозба. Всички до един били изпосталели и измъчени от глад. Всеки държал в ръката си лъжица, с която стигал до казана, но всяка лъжица имала дръжка по-дълга от ръката, така че не можели с нея да стигнат до собствената си уста. Страданията им били ужасни.

- Ела сега да ти покажа рая – рекъл след известно време Господ.

Влезли в друга стая, която била същата като първата – паницата с гозбата, групата хора, същите лъжици с дълги дръжки. Но тук всички били сити и щастливи.

- Нищо не разбирам – рекъл човекът. – Защо тук всички са щастливи, а в другата стая нещастни, нали иначе всичко беше еднакво?

Господ се засмял.

- Много просто – рекъл. – Тук са се научили да се хранят един друг.

 

АН ЛАНДЪРС

Из “Пилешка супа за душата” Канфийлд и Хансен

 

Нещо толкова дребно

          Преди няколко дни имах малко свободно време и тъй като бях в градинката пред НДК, седнах на една пейка да се порадвам на есенното слънце (знаете как сме пенсиите). Докато си зяпах безразборно, вниманието ми бе привлечено от младо момиче с двама кавалери, които бавно върввяха по алеята. Станаха ми интересни, защото момичето беше хванало едното момче под ръка, а другото за ръка. Различният начин, по който ги бе хванала подсказваше, че отношенията й с двамата са различни и ми стана интересно с кого от двамата е по-близка. Наблюдавайки ги изненадах сама себе си като открих, че за мен хващането за ръка е проява на по-голяма интимност. Все пак вървенето под ръка с някого не позволява голяма дистанция между двамата, но кой знае защо длан в длан за мен е проява на доверие или близост. 
          Стана ми интересно дали влагаме в едни и същи жестове различен смисъл, дали различните хора тълкуват жестовете различно. Ако сте жена, как сте склонни да хванете някой, който ви е просто познат? А мъжете кой жест бихте изтълкували като по-интимен?