Цигара

            Излизаш на терасата и се приютяваш в тъмнината на нощта. Огънчето от запалката осветява лицето ти за няколко кратки секунди и издишваш първото облаче дим.

            Обгръща те шумът на квартала: …разбудените насекоми… ,   …плач на бебе… ,   …движещи се в далечината коли… ,   …настойчивото мяукане на малко котенце…

            Погледът ти мързеливо се плъзва по осветените прозорци пред теб и силуетите, движещи се зад тях… Животът си тече, разграфен на малки правоъгълни кутийки. Стотици малки светове, всеки със собствен ритъм и правила, без видима връзка помежду им.
            Но за една цигара време стават част и от твоя живот.

            Поглеждаш какво правят семейството с малко дете отсреща… Потърсваш с очи проблясващото огънче от цигарата на заклетия пушач на третия етаж… Хвърляш поглед към пустеещата тераса, чиято силна луминисцентна лампа осветява стаята ти, щом изгасиш…

            Събираш с очи трохи от чуждото ежедневие и се наслаждаваш на спокойствието, което ти носят…

            Пепелта от забравената цигара се отронва и почти нежно докосва кракът ти. Сепнато дръпваш за последен път и обръщаш гръб на вечерната гледка.

            Време е да пристъпиш обратно в своя собствен малък правоъгълен свят, който ти носи уют…

Имало едно време

            Имало някога много отдавна самотен остров в океана. Той бил толкова отдалечен от сушата, че обитателите му дори не подозирали, че не са единствени на света. Хората на острова живеели просто и щастливо (доколкото позволява човешката природа): ставали сутрин рано, трудели се за прехраната си, вечер се прибирали при семействата си, а след това заспивали уморени. Когато някой се разболеел или имали проблем отивали при Старицата в пещерата и тя им помагала. Никой не знаел колко е стара и дали е вещица, знахарка или могъща магьосница, но всички я почитали и се бояли от нея. На празник запалвали голям огън и всички се събирали да пеят и танцуват. Понякога дори идвала Старицата и започвала да им разказва чудни приказки за далечни страни, отвъд безграничната морска шир.

Вълчицата

            Вълчицата тичаше през гората. Зимата вече се усещаше във въздуха. В студа миризмите не се разнасяха толкова надалеч, но бяха по-наситени. Тичаше и с носа си четеше какво е ставало в гората, часове преди да се появи. Студът пронизваше дробовете й и изостряше болките от старите й рани. Особено онази на врата, която едва не бе коствала живота й.

Странникът

В село замръкна странник. Приютиха го в една къща за през нощта. Никой не го разпитваше за нищо – говореха си всекидневни неща. Сложиха масата и споделиха вечерята с него. Децата скритом го поглеждаха, докато лакомо лапаха от паниците си.

Когато се заситиха, жените станаха да раздигат трапезата, а мъжете се облегнаха назад да изпушат по тютюн. Огънят хвърляше отблясъци през малкото прозорче на печката. Разговорът заглъхна и всички обърнаха поглед към странника. Той знаеше какво се очаква от него. Огледа светналите от любопитство детски лица и стаения интерес в очите на възрастните и започна да разказва.

История за Поп Каро

(Една история специално за Вили и нейната готварска книга)

Той предпазливо отвори вратата на стаята. Тя, вече будна, седеше в леглото по потник и неговите къси панталони и редеше карти. Седна внимателно до нея и я целуна по рамото:

- Добро утро! Какво е това?

- Пасианс.

Известно време той я следи мълчаливо.

- А аз кой съм?

- Ти си поп каро.

- А-а-а… – гласът му не изразяваше кой знае какво разбиране. – И какво казват картите?

Дългото сбогуване

Тази година зимата свърши внезапно. Доскуча й от вдигнати яки и премръзнали носове, досади й да слуша оплаквания за студа и просто изчезна. Хората се огледаха недоверчиво, вдигнаха рамене и започнаха да смъкват циповете на якетата си. Калта и локвите се посуетиха и също се скриха. Дори дърветата се предадоха и се раззелениха. Само децата, кой знае защо, отказаха да приберат шейните в килера. И упорито излизаха навън с шапки и ръкавички. Това трогна зимата. Една нощ сложи всички да спят, после тихо премина през града. Минаваше бавно, както красива жена в най-хубавата си рокля минава през пълна зала, за да могат всички да я гледат. Сутринта всички видяха нейното „сбогом“.

А след месец изпрати вест на всички, които я чакат. От тополите се разлетя пух като ефирни снежинки. Кацаха в косите на жените, трупаха се на земята, скриваха тревата и играеха на гоненица с децата. Хората отново извадиха носните кърпи и започнаха гръмко да кихат.

Зимата огледа всичко. Усмихна се. Намигна и си тръгна.