Мери Талбот, тоест госпожа Том Талбот, беше красива. Имаше червеникава коса със зеленикави отблясъци. Кожата й бе златиста със зелен оттенък, а очите й — зелени, на златисти петънца. Лицето й беше триъгълно, с широки скули, раздалечени очи и остра брадичка. Имаше дълги нозе като на балерина и като ходеше, сякаш не стъпяше по земята. Когато беше развълнувана — а тя се вълнуваше едва ли не постоянно, — лицето й пожълтяваше. Пра-пра-пра-прабаба й била изгорена на кладата като вещица.
От всичко на тоя свят Мери най-много обичаше веселията. Обичаше да устройва журове, обичаше и да ходи по журове. Но понеже Том Талбот не печелеше кой знае колко, Мери нямаше възможност непрекъснато да дава гуляи, поради което принуждаваше другите да правят това. Току ще телефонира на някоя приятелка и безцеремонно ще й каже: „Не е ли време да направиш едно журче?“
Обикновено Мери имаше по шест рождени дни в годината, уреждаше костюмирани вечери, изненадващи тържества, празнични веселия. Бъдни вечер при нея беше нещо удивително. Защото Мери сияеше от всяко празненство и мъкнеше мъжа си Том по вълните на своя захлас. Прочетете остатъка от публикацията »
Днес мой приятел ми изпрати това в Скайп. Вероятно доста от вас вече са го виждали, но тъй като много се смях и ми беше малко тъжно докато го четях, реших да ви го покажа.
Посвещава се на децата на 60-те,70-те и 80-те години на 20 век
[изпратен от james на 17 април 2008]
Ако сте били дете тогава, като погледнете назад, ще ви бъде трудно да повярвате, че сте успели да доживеете днешния ден. Ние се возехме на коли без предпазни колани и без въздушни възглавници. Креватчетата ни бяха оцветени в ярки бои с голямо съдържание на олово. На шишенцата с лекарства нямаше секретни капачета, вратите често не се заключваха, а шкафовете в къщи не се заключваха никога. Пиехме вода от улични чешмички, а не от пластмасови бутилки. На никого дори не би му хрумнало да кара колело с каска. Ужас, нали!
С часове си правехме самоделни колички от дъски и лагери, намерени на някое бунище, и едва когато вече летяхме по нанадолнището си спомняхме, че сме забравили да им сложим спирачки. Сутрин излизахме от къщи, играехме по цял ден и се прибирахме, когато запалваха уличното осветление – там където го имаше. И през цялото това време никой не можеше да разбере къде сме. Нямаше мобилни телефони, представяте ли си!
Няколко човека ядяхме един сладолед и пиехме лимонада от една и съща бутилка – и никой не умря. Нямахме компютри, 3D игри, компактдискове, GSM-и, 160 канала кабелна телевизия, интернет и на тълпи ходехме на кино, защото нямаше дори видео!
Затова пък имахме приятели. Излизахме от къщи и ги намирахме. Ако някой ни трябваше, отивахме у тях и се виждахме с него. Просто така, без предварително обаждане! Сами в този жесток и опасен свят. Без охрана. Как изобщо сме оживели?
Измисляхме сами игрите си, крадяхме череши и ги ядяхме с костилките – и на никой костилките не му прорастваха в корема. През междучасията се пръскахме с вода от многократни спринцовки и бутилки от „Веро”. Нашите постъпки си бяха наши собствени и ние бяхме готови за последствията. Порязвахме се, ходехме в синини и натъртвания или си чупехме кокалите – но никой никого не съдеше. Смятахме, че за всичко сме си виновни ние самите. Представата, че можеш да се откупиш от ченгетата или да се скатаеш от казармата практически не съществуваше. Родителите от онези времена винаги вземаха страната на закона, можете ли да си го представите! Прочетете остатъка от публикацията »
Често съм чувала жени да твърдят, че мъжете не могат сами да се грижат за себе си. Учудвала съм се, защото мъжете в моето обкръжение и готвят, и чистят – въобще чудесно се справят сами. Да не говорим, че никога не съм чувала от устата им термина “мъжка” и “женска” работа. И се зачудих защо така. А после ми просветна – може би ние, жените около тях, сме им разбили представите за тези неща. Как ли? Ето ви една истинска история:
Живяли някога, мноооого отдавна, в една стая в Студентски град три бъдещи инженерки с имена на цветя: Лилия, Невена и Виолета. В тяхната стая постоянно се отбивали гости и била всекидневен терен за купони (защо така – историята мълчи). Един ден, докато трите студентки се занимавали с най-обикновени неща, на вратата както винаги се почукало и вътре влезли момчетата от отсрещната стая. Тъй като момичетата били свикнали с присъствието им, нито една не прекъснала заниманието си. Момчетата се огледали неловко. Лилия държала в ръце чук и табуретка и с ентусиазъм и хъс заковавала паянтовите й крака, заради страховитото скърцане, което се разнасяло, колчем някой седнел върху нея. Невена седяла пред електрическата печка с фазомер и поправяла неработещия й реотан. А Виолета бодро размахвайки отвертка уреждала лични сметки с вечно даващия дефекти сешоар. Момчетата стояли по средата на стаята и се чудели кое е по притеснително – заниманията на “трите грации” или факта, че никоя не виждала нищо странно в това. Тогава единият от тях неловко пристъпил и казал:
– Ние да ходим да си кърпим чорапите ли или какво…?!
Очарователно!!! И през ум не ми беше минавало, че принадлежността към някой от двата пола е нещо обидно. Но очевидно е, след като забраняват подобни обръщения. Надявам се (поне докато не открием алтернативни начини на размножаване), че проблемът се корени не в това, че има два различни пола. Явно единият пол е по-кофти от другия. Сега остава да се напънем и да решим кой е той. В някои статии открито посочваха женския, което малко ме изненада – в края на краищата на мъжете им липсва четвърт хромозома. Но пък, ако съм от “ощетения” пол, какво ли разбирам аз…
По нататък в статията става ясно, че семейното положение също е нещо изключително срамно и не бива да бъде издавано по никакъв начин. Очевидно и наименованията на някои професии са придобили смущаващо значение и ще бъдат заменени със словосъчетания, които указват професията, но с малко повече думи.
И така да обобщим: срамно е да имаш ПОЛ, СЕМЕЙНО ПОЛОЖЕНИЕ и ПРОФЕСИЯ.
За сега нововъведенията важат само за официални документи, но е добре да се подготвим за времето, когато ще навлязат в ежедневието. Свиквайте да употребявате неутрални обръщения от сорта на: “Ало ей чшш!”, “На теб говоря!”, “Ей, ти!”, свиркане и щракане с пръсти. Добре е да се предвиди и езикова реформа, която да премахне родовете в българския език. Избягвайте да употребявате титли указващи научна степен или професия, за да не се чувстват пренебрегнати хората, които нямат такива. В краен случай използвайте синоними: към доктора се обръщайте с “хекимин” или “практикуващ медицина”, инженерите са “жичкаджии”, а професора е “защитило степен научно светило”.
Хм, май не се справям добре с алтернативните наименования. Затова обявявам конкурс за алтернативни обръщения и имена на професии! Без ограничения!!!
Какво друго да кажа освен: “Да живее нашето унисекс унифицирано униниверсално бъдеще!!!”
Всички говорят как искат да намерят своята сродна душа, но обикновено, когато всички се изпребиват да търсят нещо, то е трудно за намиране. Затова е и толкова стъписващо, когато я откриеш. По ирония на съдбата моята сродна душа не е от противоположния пол и все пак е толкова хубаво да срещнеш някой точно като теб, че и малко отгоре. Бях изумена: външност, интелект, маниери и грация – като че ли всяко нещо сме копирали една от друга. А най-неочакваното беше, че я харесах много. Затова искам да я представя и на вас (поне на онези, които имат желание да опознаят истинската ми същност). Ето я: огледалното ми “аз”, жената въплащаваща истинската ми същност и светоглед! Гледайте и се дивете!!!
Всеки иска да успее в живота. И тъй като критериите за успех са твърде различни за различните хора, единственият непоклатим репер за успех остава вътрешната удовлетвореност. Затова и питаме хората, за които ни е грижа: “Щастлив ли си?”. И затова на този въпрос е толкова трудно да се отговори.
Не това искам да ви питам, обаче. Интересно ми е каква според вас е сложната зависимост между щастието и интелекта. Дали по-умните се познават по-добре и им е по-лесно да намерят начина, да се почувстват щастливи? Или по-интелигентните достигат до по-дълбоки нива на нещастието? “Който трупа знания – трупа печал” – слоган на марка цигари (поне според Пелевин). Последно – знанието благо ли е или не? Сремежът да сме умни, съобразителни, осведомени оправдан ли е?
Твърде много въпроси, а нямам дори бегла теза. Дано при вас не е така.
Преди няколко дни имах малко свободно време и тъй като бях в градинката пред НДК, седнах на една пейка да се порадвам на есенното слънце (знаете как сме пенсиите). Докато си зяпах безразборно, вниманието ми бе привлечено от младо момиче с двама кавалери, които бавно върввяха по алеята. Станаха ми интересни, защото момичето беше хванало едното момче под ръка, а другото за ръка. Различният начин, по който ги бе хванала подсказваше, че отношенията й с двамата са различни и ми стана интересно с кого от двамата е по-близка. Наблюдавайки ги изненадах сама себе си като открих, че за мен хващането за ръка е проява на по-голяма интимност. Все пак вървенето под ръка с някого не позволява голяма дистанция между двамата, но кой знае защо длан в длан за мен е проява на доверие или близост.
Стана ми интересно дали влагаме в едни и същи жестове различен смисъл, дали различните хора тълкуват жестовете различно. Ако сте жена, как сте склонни да хванете някой, който ви е просто познат? А мъжете кой жест бихте изтълкували като по-интимен?
Днес няма да говоря, днес ще питам. Когато, ей така – из невиделица, получим 1 допълнителен час (дори и да е от смяната на часовото време), какво да правим с него?
КАК ДА ОПОЛЗОТВОРИМ 1 ДОПЪЛНИТЕЛЕН ЧАС ТАКА, ЧЕ ПОДАРЪКЪТ ДА НЕ Е ПРОПИЛЯН?
Прочетох вчера за куфара на Astilar и си представих как всеки от нас отваря куфара на живота си, същият онзи, който мъкнем ежедневно със себе си и започва едно по едно да вади ненужните неща. Дали нещата, които останат накрая – тези, без които не можем, ще са ценни, стойностни, безценни? Колко неща ще запазим? И неусетно започнах да си тананикам една песен. Песен, в която се казват съвсем простички неща. Най-важните в живота! Песен, в която разговарят баща и син. И бащата учи сина си на простичките неща, които ще му помогнат да остане цял в трудни моменти. Важните неща, които ще го преведат през живота, без да загуби смисъла. Хубава песен! Прочетете остатъка от публикацията »
Този път аз няма да ви разказвам нищо. Ще оставя това на тези, които го умеят по-добре. Ето една история, която трябва да бъде прочетена! С отворено сърце!
Благодарности на Майк Рам, от чиито блог научих за този сайт!
