Ами да се отчета и аз с 6 дреболийки, които ме карат да се усмихвам, та ако някого го напъне да ме радва, поне да е теоретично подготвен.

________________________________________________________
В отговор на красивата пеперуда на Гери

Казвали ли са ви, че маниите на хората около вас са заразни? Синът ми го няма и аз гледам клипчета с коли…

Люляково слънце

          Мери Талбот, тоест госпожа Том Талбот, беше красива. Имаше червеникава коса със зеленикави отблясъци. Кожата й бе златиста със зелен оттенък, а очите й — зелени, на златисти петънца. Лицето й беше триъгълно, с широки скули, раздалечени очи и остра брадичка. Имаше дълги нозе като на балерина и като ходеше, сякаш не стъпяше по земята. Когато беше развълнувана — а тя се вълнуваше едва ли не постоянно, — лицето й пожълтяваше. Пра-пра-пра-прабаба й била изгорена на кладата като вещица.

_____________________________________________________________________
По повод статията на Жени “За щастието”

            Често сме срещали информация, че различни области в мозъка изпълняват различни функции; знаем, че лявото полукълбо контролира дясната половина от тялото ни и обратно. Но е трудно да осъзнаем до колко различно работят двете ни полукълба.      Всъщност разделянето на две полукълба не е просто фиктивно – те са си съвсем отделни, просто се допират едно в друго и единственото, което ги свързва е мазолестото тяло (corpus collosum), което представлява магистрала от неврони. И не само, че обработват информацията по коренно различен начин, но дори работят на различна честота. Ето съвсем схематично функциите на двете полукълба:

___________________________________ 
по материали от интернет

            Намирате се пред стените на средновековен град и единственият начин да влезете е стражът да ви пусне през градската порта. Но за да минете прябва да знете паролата. Пред вас има двама човека.

            Какво трябва да му отговорите, за да ви пропусне?

            Популярна е теорията, че ползваме по-малко от 10% от мозъка си. Но най-новите изследвания го отричат. Функциите на мозъка вече са маркирани според съответната зона, която обхващат. Въпреки че има известен излишък, съществува и висока степен на специализация. Теорията за десетте процента идва от изследване през 30-те, което се опитва да определи зоните на всяка функция на мозъка, но не успява да определи функциите на големи зони от кората. Днес знаем, че тези зони са свързани с речта и абстрактното мислене.

_______________________________________________
Изровено от интернет

            Преди време в този пост бях дала линк към едно много симпатично клипче, как хипотетичните същества от двуизмерния свят възприемат третото измерение. До тук добре, но попаднах на филмче, в което се опитват да обяснят 10-мерното пространство. С четвъртото и петото измерение нещата са наред – всичко е ясно и разбираемо. На шестото нещата стават малко … неясни, а от там нататък напълно губя нишката.

ПРЕДСТАВЕТЕ СИ ДЕСЕТОТО ИЗМЕРЕНИЕ

Ако някой ви попита “Красотата ли ще спаси света?”, какво ще отговорите?

Един репортаж на Радост Блогова

Посвещава се на децата на 60-те, 70-те и 80-те години на 20 век

[изпратен от james на 17 април 2008]

            Ако сте били дете тогава, като погледнете назад, ще ви бъде трудно да повярвате, че сте успели да доживеете днешния ден. Ние се возехме на коли без предпазни колани и без въздушни възглавници. Креватчетата ни бяха оцветени в ярки бои с голямо съдържание на олово. На шишенцата с лекарства нямаше секретни капачета, вратите често не се заключваха, а шкафовете в къщи не се заключваха никога. Пиехме вода от улични чешмички, а не от пластмасови бутилки. На никого дори не би му хрумнало да кара колело с каска. Ужас, нали!

            С часове си правехме самоделни колички от дъски и лагери, намерени на някое бунище, и едва когато вече летяхме по нанадолнището си спомняхме, че сме забравили да им сложим спирачки. Сутрин излизахме от къщи, играехме по цял ден и се прибирахме, когато запалваха уличното осветление – там където го имаше. И през цялото това време никой не можеше да разбере къде сме. Нямаше мобилни телефони, представяте ли си!

            Няколко човека ядяхме един сладолед и пиехме лимонада от една и съща бутилка – и никой не умря. Нямахме компютри, 3D игри, компактдискове, GSM-и, 160 канала кабелна телевизия, интернет и на тълпи ходехме на кино, защото нямаше дори видео!

            Затова пък имахме приятели. Излизахме от къщи и ги намирахме. Ако някой ни трябваше, отивахме у тях и се виждахме с него. Просто така, без предварително обаждане! Сами в този жесток и опасен свят. Без охрана. Как изобщо сме оживели?

            Измисляхме сами игрите си, крадяхме череши и ги ядяхме с костилките – и на никой костилките не му прорастваха в корема. През междучасията се пръскахме с вода от многократни спринцовки и бутилки от „Веро”. Нашите постъпки си бяха наши собствени и ние бяхме готови за последствията. Порязвахме се, ходехме в синини и натъртвания или си чупехме кокалите – но никой никого не съдеше. Смятахме, че за всичко сме си виновни ние самите. Представата, че можеш да се откупиш от ченгетата или да се скатаеш от казармата практически не съществуваше. Родителите от онези времена винаги вземаха страната на закона, можете ли да си го представите!

Да-а-а, такива бяхме, а ето какви станахме:

01. Без да искаш въвеждаш пин кода си на микровълновата.

02. Не си играл на пасианс с истински карти от години.

03. Не можеш да си намериш колата на паркинга, освен ако не я повикаш с алармата.

04. Баба ти говори повече за Есмералда и Рич, отколкото за собствените си деца.

05. Знаеш повече за проблемите на Брад Пит, отколкото за тези на собствения си брат.

06. Чуваш по новините, че 50 човека са били взривени и сменяш канала, защото не е нищо ново.

07. Сваляш си обувките, преди да влезеш… в самолета.

08. Имаш списък с 15 телефонни номера, за да се обадиш на 3 членното си семейство.

10. Най-добрият приятел на човека вече не е кучето, а мобилният телефон.

11. Звъниш си всяка сутрин… за да си намериш мобилния телефон.

12. Тъпо ти е, че не можеш да звъннеш и на дистанционното на телевизора, като изчезне.

13. Чудиш се на къде да насочиш мебелите си в стаите, където нямаш телевизор.

14. Не знаеш ничий телефон наизуст, дори собственият си, защото всички са ти в GSM-a.

15. Да си забравиш GSM-a в къщи е драма. Единственото по-страшно е да го загубиш!

16. Децата ти играят футбол всеки ден… пред компютъра.

17. 10 годишния ти племенник не може да говори много, но може да чати перфектно.

18. 10 годишния ти племенник пише по-бързо на клавиатурата, отколкото говори.

19. Не си модерен, ако вече си на повече от 20 и още не си спал с някой от твоя пол.

20. Ако си на тинейджърски купон, можеш да пикаеш навсякъде, но не и в тоалетната. Тя е само за секс.

21. Повечето хора родени около 1990 вече са правили повече секс от теб.

22. Ако слушаш песни, чиито текст има смисъл, значи или си прекалено стар или прекалено гей.

23. Цената на квадратен метър в центъра на столицата ти е по-ниска от цената на квадратен сантиметър в любимия ти уебсайт.

24. Сложил си парола на файла с паролите си.

25. Пращаш е-мейли на колегата в съседния офис.

26. Като причина да не поддържаш връзка с роднини и приятели изтъкваш, че нямат е-мейли.

27. Проверяваш си е-мейла по 5 пъти на ден, но нямаш време да поговориш с майка си повече от веднъж седмично.

28. Ако не получаваш поща вкъщи повече от седмица, се чувстваш пренебрегнат, макар да получаваш редовно само глупави реклами. Ако обаче не получиш никакъв е-мейл за повече от ден-два, даже спам-ът започва да ти липсва.

29. Мразиш да пишеш с химикал, защото няма спелинг чек (проверка на правописа).

30. Използваш си телефона повече за писане, отколкото за говорене.

31. Оплакваш се, че на GSM-ът ти нямаш “copy” – “paste”.

32. Купил си си дигитална камера, за да правиш колкото си искаш снимки и сега имаш толкова много, че нямаш време да ги гледаш.

33. Спираш пред къщи с колата и използваш GSM-a, за да провериш дали няма някой вкъщи, за да ти помогне с покупките.

34. Ядосваш се на приятелите ти, че закъсняват с 5 минути и още не са ти звъннали на GSM-a.

35. Децата ти не искат да ядат храна, която не е танцувала по телевизията.

36. Ставаш сутрин и влизаш в Интернет, преди да влезеш в кухнята да си направиш кафе.

37. Колкото повече си разпределяш времето, толкова по-малко ти остава.

38. Слагаш наклонени усмивки, дори когато пишеш с химикал

39. Накланяш си главата на една страна, когато се усмихваш

40. Четеш това и клатиш глава, и се усмихваш.

41. Дори още по-лошо, знаеш на кого точно ще препратиш тази статия.

42. Прекалено си зает, за да забележиш, че на този списък му липсва номер 9.

43. Даже се връщаш назад, за да видиш, наистина ли няма номер 9.

И пак за удивителните пътища, по които търсачките вкарват невинни хорица в блога.

компютър+студ+вентилатор                  - O, това го знам, това го знам!!! Отговорът е “СЕРВИЗ”! Давайте следващата задача

комшийка се преоблича                        - Дааа, с това е известен нашия квартал. Откакто живеем тук мъжът ми си купи бинокъл. Даже два! И дано да се затопли вече трайно, че комшийката все настива.

квартала на зверовете                          - Има ги в изобилие: високи са метър-метър и двадесет, вилнеят в градинките между блоковете и не спират да викат “мамо, мамо, мамо”

розови неща                                         - Намират се, но изобщо не са тези, които вие си представяте…

искам ли те? не!                                    - Знаех си, че с възрастта ще се стигне до тук! (въздъх)

чертежи на катапулт                              - Самите катапулти са разположени в близост до блоковете и ги ползваме, когато асансьорът не работи.

Река Марица, ракията т                         - Колкото и да съм зле с географията – не сте за тук!

ядене на кон игри                                 - Не, че страдам от илюзии, какво слагат в колбасите, но дано все пак първата дума да е печатна грешка!!!

kolko vreme ostava robinson na ostrova    - Нямам никаква идея.

стари хора пейка                                  - Верно, че кисна с хлапака на пейките пред блока, ама можеше и по-заобиколно да го формулирате това с възрастта!

стихове за свекърви и                          - Ако пропиша поезия, първо ще сътворя “Ода за свекървата”. Обещавам!

защо хъркам                                        - Защото спиш.

какво да ядат везните                           - По-добре съм запозната с това какво ядат лъвовете и раците.

ядене на пясък                                     - Може пък това да е отговор на предишния въпрос…

%u043b%u044a%u0432%u043e%u0432%u0435  - Това предвиждания за лихвените проценти на банките ли са или какво?

искам да правя виртуа                          - Какво виртуално искаш да правиш, бе образ? А като искаш, дали ще се справиш? То и за кликането с мишката се искат известни умения.

чехъл                                                   - Интересно, щом мен ме откриват с ключова дума “чехъл”, мъжа ми “под чехъл” ли трябва да го търсят?!

Валят мъже                                          - …, но по други географски ширини. Тук от небето се сипе или дъжд, или смог.

            Често съм чувала жени да твърдят, че мъжете не могат сами да се грижат за себе си. Учудвала съм се, защото мъжете в моето обкръжение и готвят, и чистят – въобще чудесно се справят сами. Да не говорим, че никога не съм чувала от устата им термина “мъжка” и “женска” работа. И се зачудих защо така. А после ми просветна – може би ние, жените около тях, сме им разбили представите за тези неща. Как ли? Ето ви една истинска история:

            Живяли някога, мноооого отдавна, в една стая в Студентски град три бъдещи инженерки с имена на цветя: Лилия, Невена и Виолета. В тяхната стая постоянно се отбивали гости и била всекидневен терен за купони (защо така – историята мълчи). Един ден, докато трите студентки се занимавали с най-обикновени неща, на вратата както винаги се почукало и вътре влезли момчетата от отсрещната стая. Тъй като момичетата били свикнали с присъствието им, нито една не прекъснала заниманието си. Момчетата се огледали неловко. Лилия държала в ръце чук и табуретка и с ентусиазъм и хъс заковавала паянтовите й крака, заради страховитото скърцане, което се разнасяло, колчем някой седнел върху нея. Невена седяла пред електрическата печка с фазомер и поправяла неработещия й реотан. А Виолета бодро размахвайки отвертка уреждала лични сметки с вечно даващия дефекти сешоар. Момчетата стояли по средата на стаята и се чудели кое е по притеснително – заниманията на “трите грации” или факта, че никоя не виждала нищо странно в това. Тогава единият от тях неловко пристъпил и казал:

            – Ние да ходим да си кърпим чорапите ли или какво…?!

J

Честит имен ден на всички с имена на цветя!!!

          Това е последната ми публикация преди блога да бъде изтрит. Блогването беше много приятно, но поради липса на време, а и тъй като интересът ми намаля, мисля да прекратя заниманието.

          Но преди това исках да благодаря на всички, които са се отбивали и са чели и да си взема довиждане с всички блог-приятели. Приятно писане и всичко хубаво!!!

            “ЕС определи за „политически некоректни” и „сексистки” обръщенията „господин” и „госпожа” и забрани тяхното използване в официални документи.” (цитат)

                        (пълният текст можете да прочетете тук)

            Очарователно!!! И през ум не ми беше минавало, че принадлежността към някой от двата пола е нещо обидно. Но очевидно е, след като забраняват подобни обръщения. Надявам се (поне докато не открием алтернативни начини на размножаване), че проблемът се корени не в това, че има два различни пола. Явно единият пол е по-кофти от другия. Сега остава да се напънем и да решим кой е той. В някои статии открито посочваха женския, което малко ме изненада – в края на краищата на мъжете им липсва четвърт хромозома. Но пък, ако съм от “ощетения” пол, какво ли разбирам аз…

            По нататък в статията става ясно, че семейното положение също е нещо изключително срамно и не бива да бъде издавано по никакъв начин. Очевидно и наименованията на някои професии са придобили смущаващо значение и ще бъдат заменени със словосъчетания, които указват професията, но с малко повече думи.

            И така да обобщим: срамно е да имаш ПОЛ, СЕМЕЙНО ПОЛОЖЕНИЕ и ПРОФЕСИЯ.

            За сега нововъведенията важат само за официални документи, но е добре да се подготвим за времето, когато ще навлязат в ежедневието. Свиквайте да употребявате неутрални обръщения от сорта на: “Ало ей чшш!”, “На теб говоря!”, “Ей, ти!”, свиркане и щракане с пръсти. Добре е да се предвиди и езикова реформа, която да премахне родовете в българския език. Избягвайте да употребявате титли указващи научна степен или професия, за да не се чувстват пренебрегнати хората, които нямат такива. В краен случай използвайте синоними: към доктора се обръщайте с “хекимин” или “практикуващ медицина”, инженерите са “жичкаджии”, а професора е “защитило степен научно светило”. 

            Хм, май не се справям добре с алтернативните наименования. Затова обявявам конкурс за алтернативни обръщения и имена на професии! Без ограничения!!!

            Какво друго да кажа освен: “Да живее нашето унисекс унифицирано униниверсално бъдеще!!!”

Какво – не сте ли чели това?! Жени наистина има пистолет и е опасна. И парчето е писано специално за нея.

            Защо, когато натиснеш “Начало” в който и да е блог, те запращат в края му? От където и да го погледнеш, началото са първите постове, а не последните.

            Как се отговаря на отрицателен въпрос само с да или не? Да вземем един произволен: “Няма ли да ходиш?”. Възможните отговори: “Да. (потвърждавам, че няма да ходя)” или “Не. (няма да ходя)”. Добре де, ами ако ще ходиш?!

            Защо е толкова жизненоважно кожата на бебетата да е абсолютно суха, а кожата на майките им да е 24 часа овлажнена? Рекламите го твърдят с абсолютна сигурност. Явно с течение на времето кожата принципно променя структурата си…

            Защо в огледалото ляво и дясно си сменят местата, а горе и долу – не?

            И накрая най-важното: Дали ще стана по-умна, ако науча отговорите на тези въпроси, а?!

            Имало някога много отдавна самотен остров в океана. Той бил толкова отдалечен от сушата, че обитателите му дори не подозирали, че не са единствени на света. Хората на острова живеели просто и щастливо (доколкото позволява човешката природа): ставали сутрин рано, трудели се за прехраната си, вечер се прибирали при семействата си, а след това заспивали уморени. Когато някой се разболеел или имали проблем отивали при Старицата в пещерата и тя им помагала. Никой не знаел колко е стара и дали е вещица, знахарка или могъща магьосница, но всички я почитали и се бояли от нея. На празник запалвали голям огън и всички се събирали да пеят и танцуват. Понякога дори идвала Старицата и започвала да им разказва чудни приказки за далечни страни, отвъд безграничната морска шир.

            Но както във всяка приказка, нещо се променило. Любопитство започнало да мъчи хората. Започнали да се чудят дали наистина има други земи освен тяхната и дали чуждоземците са толкова странни и различни. Решили да построят кораб и най-достойните сред тях да се отправят да търсят чужди земи. Старицата не спирала да ги предупреждава, че страшно проклятие ще застигне острова, ако дори един човек го напусне и Боговете им ще се отвърнат от тях. Но нямало кой да я послуша.

            Настъпил денят и корабът отплавал. На следващият ден страшна буря ги застигнала. Корабът пострадал сериозно и едва успели да стигнат обратно до острова. А там ги очаквала страшна картина – бурята ударила с цялата си сила острова, камък върху камък не бил останал – нямало нито един оцелял. От предишното райско кътче били останали само разрушения, двадесетината мъже от кораба и Старицата. Пещерата й успяла да я защити от стихията.

            Оттеглила се Старицата и започнала да моли за милост Боговете. След седем дни се върнала в селището (или каквото било останало от него) и събрала оцелелите. Казала им, че има шанс островът да се възроди. Боговете склонили да създадат жена за всеки мъж на острова, каквато той сам си пожелае, за да създадат семейство и отново да се насели земята им. Но за да не забравят за грешката си, довела до проклятието, от този ден нататък жените им ще раждат само мъжки рожби. И всеки мъж от острова, когато достигне определена възраст, ще избира сам каква да бъде жена му, но ще се радва само на синове.

            И заживели по новите превила хората от острова. Сменили се много поколения. Миналото било забравено. Начинът им на живот им се струвал съвсем естествен и нормален. Докато един ден до островът доплавал кораб…

            Чуждоземците идвали от далеч, били плавали дълго – искали д апочинат на суша и да постегнат кораба си. Домакините ги посрещнали топло и радушно. Заредили се дни изпълнени с интересни истории за далечни земи и чужди обичаи, за невиждани животни и чудати хора. След време на моряците направило впечатление, че децата са само момчета и запитали какво става. Старейшините на селото простодушно разказали историята на острова и данъкът, който плащат за грешката си. Чужденците ахнали удивено:

            - Значи сами измисляте жените си? Не просто ги избирате, а ги ИЗМИСЛЯТЕ?!?

            С нескрита завист те започнали да оглеждат месните жени. Тогава един от младите моряци се обърнал към домакините:

            - Не мога да отрека, жените тук са много привлекателни. Но едно не разбирам – защо нито една от тях не е идеална? Защо всички имат някакви недостатъци?

            Тогава възрастният мъж седящ до него сложил ръка на рамото му и се усмихнал бащински:

            - Защо имат недостатъци ли, синко? Ами, за да има за какво да ги обичаме…

Идеята за приказката е взета от фантастичен разказ, който съм чела в някакъв руски сборник толкова отдавна, че не помня името или автора му.

ЧЕСТИТ ПРАЗНИК, МИЛИ ДАМИ!

Там, където всички са еднакви, никой не е нещо особено.

            Всички говорят как искат да намерят своята сродна душа, но обикновено, когато всички се изпребиват да търсят нещо, то е трудно за намиране. Затова е и толкова стъписващо, когато я откриеш. По ирония на съдбата моята сродна душа не е от противоположния пол и все пак е толкова хубаво да срещнеш някой точно като теб, че и малко отгоре. Бях изумена: външност, интелект, маниери и грация – като че ли всяко нещо сме копирали една от друга. А най-неочакваното беше, че я харесах много. Затова искам да я представя и на вас (поне на онези, които имат желание да опознаят истинската ми същност). Ето я: огледалното ми “аз”, жената въплащаваща истинската ми същност и светоглед! Гледайте и се дивете!!!

            Излязох вчера сутринта по работа – порядъчно опакована, понеже следя прогнозите – крачeйки с бодра стъпка заради студа. И точно там, където има най-голяма публика, незнайно защо реших да стъпя върху заледена локва (вероятно единствената в околността). В своя защита искам само да кажа, че ледът беше подло замаскиран като асфалта около него, скрит под тънък слой сняг.  Да, наясно съм, че никак не е трудно да паднеш, ходейки върху лед. Но определено е трудно да паднеш толкова художествено, че най-близко стоящият мъж да се втурне към мен (вероятно, за да ме поздрави за изпълнението), а други двама дълго да ме зяпат с дължимия за случая респект. И докато напусках “сцената” с кръшна походка, захождаща леко наляво, съпроводена от погледите на почитателите си, се замислих що за координация имам. Нормално хората падат върху най-добре уплътнените си участъци (визирам задника), което определено има смисъл. Що за грешка на еволюцията съм, щом успях да се изгърмя върху ляво коляно?!

            И срам – не срам, промивам с реванол раната си в къщи под назидателния взор на 4-годишния ми син.  Искрено се надявам, че ще е забравил за случая до лятото, когато ще тъчи като хуна по къси гащи, а аз ще нося лепенки и реванол в чантата си…

            Като се поогледах по какви ключови думи намират блога ми се оказа, че е населен с най-разнообразни странни твари. И аз (естествено) съвсем на място – сред тях. Защото сме си лика-прилика!

Таласъми  - крият се под леглото. Не смеят да излязат, защото ги плаша. Караконджолите, обаче са при Nicodile.

kanibali  - Да, и са добре нахранени – покрай тези логически задачи що народ изпоядоха…

le_grand_elf , ДОБРИ ЕЛФИ  – цяла тайфа добри елфи с предводител дори. (Както казва Елфа: “Е, не се ли радваш сега, че ме познаваш!”) Така, де – все трябва да има и някакви положителни приказни същества в околността, да ни бранят от таласъмите. Любопитното е, че чрез le_grand_elf са ме намирали много повече пъти, отколкото с vilford.

цар борис  – на къде е приказно царство, без цар. И цар си има и май не е вече НИЧИЯ земята.

професор най-важният – и умници има, че са и важни. Чудя се само кой ще да е най-ВАЖНИЯТ професор? По точно – по какво е професор?

Том Джоунс изневери, том джоунс биография – Имайки предвид първата част, биографията може и да не е дълга, но поне ще е пикантна.

пълна жена, кестенява жена – работим върху пълния асортимент, та да има за всякакви вкусове.

калина гола – Хахаха! Баницата на Калина беше при БатПеп, но самата Калина е тук и при това – без дрехи. Хайде познайте кой е прецаканият?

бай кольо – Еми, щом Калина е гола, имах си хас да не цъфне и бай ти Кольо. Виден образ е той!

            В далечна страна живял много богат шейх. Имал си всичко на този свят – огромен замък, огромен харем със жени, достойни наследници….и тъй нататък. Но вече нямал както да прави, към какво да се стреми – изобщо нищо, което да му разнообразява ежедневието. Един ден се сетил, че от 30 години не е ходил на почивка. Никога не бил ходил на Хавайте и започнал веднага да си стяга багажа. Насрочил полет още за следващата сутрин. На сутринта обаче, точно преди да потегли, нощният пазач на палата паднал в краката му плачейки и го молел да не заминава, тъй като сънувал през нощта, че самолета ще катастрофира и шейхът ще умре. Въпреки ентусиазма си от предстощото пътуване, все пак Шейхът послушал пазача и си останал в палата. Час по-късно му съобщили, че самолетът, с който било предвидено да пътува, се разбил и никой на борда не оцелял. Шейхът викнал пазача, предотвратил гибелта му, заповядал да го заринат в злато и скъпоценни камъни като благодарност и го уволнил.

            Защо е уволнен стража?

Нов революционен метод в БОРБАТА С хлебаркиТЕ

Един репортаж на Радост Блогова

            Намираме се на територията на една от най-големите фабрики-производител на отрова за хлебарки. Тук ще ни представят новата си гама продукти, които предизвикаха истински бум на пазара. Разговяряме със собственика – г-н Инсект Трепачев.

Радост Блогова: Добър ден, г-н Трепачев! Разкажете ни как стигнахте до идеята за новата гама продукти.

Инсект Трепачев: Идеята беше резултат от съвместните усилия на много хора. Нямаше как да пренебрегнем тенденцията към общия спад на реализиране на старата ни продукция. Имаше и много оплаквания на клиенти, че продуктите са неефикасни. А и никак не е евтино ежегодно да променяме опаковките на продуктите, за да можем да ги предложим на пазара като нещо ново. Тогава в Маркетинговия отдел им хрумна, че след като препаратите ни не успяват да премахнат хлебарките, то би било по-разумно да насочим усилията си към средства за отглеждане на хлебарки.

Радост Блогова: Значи от вредители решихте да превърнете хлебарките в домашни любимци?

Инсект Трепачев: Точно така! След като хората си купуват декоративни мравуняци, за да гледат как из тях щъкат колонии мравки, защо да не правят същото нещо с далеч по-достъпните в нашите условия хлебарки. И така усилията на химиците ни се насочиха към препарати за отглеждане на хлебарки. Развойният ни отдел проектира различни видове къщички за хлебарки – с прозрачни стени, отделни помещения и лабиринти в тях. Подехме и масирана рекламна кампания.

Радост Блогова: Да, спомням си колко бяха шокирани хората в началото от опитите да представите хлебарките като симпатични и желани животинки… пардон – насекоми.

Инсект Трепачев: Наистина срещнахме известни трудности в началото, но в крайна сметка всички се увличат по новите модни течения…

            Тогава се натъкнахме на ново препятствие: продуктите ни имаха доста неочакван ефект върху хлебарките. Насекомите постоянно се заклещваха на разни места из къщичките. Лепилото, което използвахме да ги сглобяваме съхнеше с месеци и през този период полепваше по краката на бедните живинки и те се заляпяха къде ли не. От специалната храна, хлебарките получаваха остри стомашно-чревни проблеми, от които успяваха да се съвземат единици. От препарата за по-лъскава хитинова обвивка насекомите залиняваха, от добавката за по-дълги пипала губеха ориентация и с часове се щураха в кръг. А специалните витамини с минерали ги изтребваха за броени часове. Истинска катастрофа!!!

Радост Блогова: Колко неприятно! Значи в домовете, които не желаят хлебарки, насекомите процъфтяват, а там където желаят да се грижат за тях, хлебарките издържат броени дни. Г-н Трепачев, колко време предвиждате ви остава преди фабриката да фалира?

Инсект Трепачев: Какво говорите?!?! В момента просто разменяме опаковките на отровите със средствата за отглеждане на хлебарки и до месец-два ще сме едно от най-печелившите предприятия!

            И така в дух на оптимизъм завършваме това интервю. Очаквайте следващият ни репортаж! С вас беше Радост Блогова.

Каква е точната бройка на цветовете на този храст?

            За какво е митът ли? За това, че имам чувство за хумор. Да, да – сега ще ви обясня как можете да си казвате съвсем обикновени неща, но когато са ви лепнали етикет, хората сами намират скрит забавен смисъл. Eто как започна всичко…

            Трябва да съм била шести или седми клас. Още от тогава съм порядъчно по-ниска от връсниците ми, а и по онова време не е имало как да компенсирам с токове. Та стоя си, значи, на някаква ученическа забава, заобиколена от съученици и си зяпам от “висотата” на собствената си гледна точка. Тогава към мен се приближава Дългучът на класа с още няколко момчета, зяпва ме от 30-ина сантиметра по-високо и ме пита на всеослушание с ехидна усмивка:

            - Абе, Вили, ти един и петдесет имаш ли?

            Аз, обаче – невинна душица, от къде да предположа, че някой ще си даде толкова труд: да събира публика, да измисли подобна реплика, само и само да се заяде за нещо, което дори не зависи от мен. При което с абсолютно сериозно и невинно изражение си бръквам в джоба, изваждам наличните си стотинки и казвам:

            - Ей сега ще проверим! На заем ли искаш?

            Eстествено всички се разсмиват, дори антуража на съученика ми и аз обирам овациите. Обаче аз наистина си помислих, че за пари ме пита. От тогава ме преследва славата, че имам някакво чувство за хумор и на никого, абсолютно на никого не му минава през ум мисълта, че на мен може и да ми убягват подмолните подтекстове.