В къщи решихме да си играем на харем. Вместо фереджета ползваме тъй модерните напоследък болнични маски. То не, че толкова го решихме, колкото обстоятелствата го наложиха, тъй като част от нас бяха болни, а друга – не. Направихме териториално разпределение на апартамента, а нашия отбор разработи сложна система от сигнали включваща кихания, кашляния и повишаване на телесната температура на кого, колкото му идва отвътре. На третия ден обаче възникна тактически проблем – как отбора на болните да задържи положението с маските, като им протекоха носовете?

            (В момента играем второ ниво – отбора на болните е отбора възстановяващите се, а отбора на здравите пое функциите на отбора на болните и сега на тях им текат носовете.)

Задача №2

            В рамките на 5-7 дни трябва да давате на детето си 15 вида лекарства под формата на таблетки, сиропчета, капки или прахчета. В същото време разрешените храни са само: варен картоф, варен ориз, сухар, бисквити (о, да не забравим и варения морков).

            Изчислите колко са кулинарните комбинации от изброените продукти и се опитайте да жонглирате с тях 4 дни. А сега опитайте с           6 дни. Ще познаете, че сте решили задачата правилно по това, че детето ви не се гърчи от остри коремни болки, въпреки че го тъпчете с почти цялата продукция на фармацевтичната индустрия.

Задача №3

            Хубаво е да излезете от вкиснатото болнично настроение по някакъв начин. Дали обаче е добра идея да си повдигате духа, гледайки “Мистър Бийн”, ако сте нападнат от остри пристъпи на кашлица, отличаваща се със свойството да не спира, след като веднъж е започнала? Отговорилите положително да опитат:

            а) да гледат “Мистър Бийн” без да се разсмеят;

            б) да се разсмеят без да се закашлят.

Задача №4

            Възможно ли е този грип, дето го караме да е свинският, след като вместо да се угоим, всички смъкнахме по няколко килограма?

„Великите умове мислят еднакво.“

„Нищо не е достатъчно дуракоустойчиво, защото глупаците са така изобретателни.“

Идеята за репортажа се роди
след среднощен чат с Хвърковатата чета 
 ___________________________________________

(Един репортаж на Радост Блогова) 

Радост Блогова:  Добър ден, драги читатели! Намираме се сред красивата природа в местността край Сопот. Тук сме по покана на Подуенските баби, които са решили днес да извършат първите си полети с парапланер. Пилотите, които ще летят в тандем с бабите, са вече тук и подготвят екипировката, но доколкото разбирам ще трябва да изчакаме доста за подходящ вятър. Ето ги и тях – сред глъчка и смях пристигат самите Подуенски баби!
            (Предварително се извинявам, че записът е непълен и присъстват само откъслечни моменти, но за известно преме оставих диктофона си без надзор и очевидно скучаещите баби са решили да проверят “тез’ копчета за кво ли са”.) 

            – Младеж, къде си си оставил мАтора ни знам, ‘ма каската ти’й ощи на главъта. 

            – На Варвара тука й турете поне две момчета, чи е по-дибелшка – един ни мож’ я дигна гори. 

            – Моля, никой да не пипа екипировката – изключително опасно е.
            – Младеж, аз туй дет’ го рече ни гу знам, ама в тез вЪрви и тез големи чаршафи, дет’ сте ги опнали връз тревата, някой ша се препъне и ша се претрепе, тъй да знайш!

             – Аз нема да са качвам гори, ама съм ви донесла, момчета, от домашната ракийца на моя дедо – огин е, огин! Я пийнете по 1-2 чашки да са сгрейте дукат’ чаками.

            – Сийке, ила виж какво макраме са плите само от  въжетата на туй дет’ шъ летим с него – идно пано шъ изкараме дукат’ чакаме.
            – Аз пък съм си ‘зела плетка – да ни си губя времито горе на тандема.

            – Кино, мари, да ти са ни види и чисницата – как’о зафана да сгъваш парашутите по тревътъ.
            – Не му са вика парашут, ами параЛЕТ – нъл’ лети.
            – ПараПЛАНЕР, бабо – вмята примирен мъжки глас.
            – Тъй де, нъл и аз туй рекох, момче.

            – Какви пет крачки, докат’ излетим бре, момче, знайш ли как мъ върти коляното – едвам ходя.
            – Ни бой са ма, Ганке, шъ ти дам мойти магнитни наколенки.

            – Марийо, свали си ролките от глъвъта – у фризжорскио салон каските са други, с тез’ тука не мож’ са накъдри.

            – Сийка що тъй я умутаха с тез върви и ремъци?
            – Да не им избега сигур’…

            – Ганке, виж идно младинко веке каца.
            – Те гаче се залюбиха с пилотчето – я как са пригръщат.
            – Тц, тц, тц, оти са мъчат, ам’ не ходят да си легнат…

            – Бабо, прилошава ли ти като гледаш от високо?
            – Ни бой са, момче, аз без очила нищо не видим. Преди да тръгнем ша ги сваля и хич няма да разбера на колко високо сми.

            След полетите всички Подуенски баби бяха в отлично здраве и разположение на духа, а пилотите обявиха край на летателния сезон. И отидоха да се възстановяват психически.

            Oчаквайте следващия ни репортаж от центъра на събитията! С Вас беше Радост Блогова.

      Големият взрив е вследствие на сблъсък между два паралелни свята. Но как може такъв сблъсък да сътвори светът,който познаваме? Вселената която познаваме има огромни групи от материя,които наричаме звезди и галактики. Ние знаем,че нашата вселена е нееднородна. В действителност има мъглявини, има звезди, има галактики, има квазари, има струпвания на материя. Сега трябва да бъде обяснено как сблъсъкът между паралелни вселени може да доведе до образуването на тези групи от материя. Има ли нещо в мембранните вселени, което може да го обясни?

      Хората си представят мембраните като плоски,перфектно равни, геометрични плоскости, но за нас е ясно,че това схващане е невярно. Те не могат да са перфектно гладки. Те трябва да са вълнообразни. Какво би станало ако тези мембрани се доближат и по повърхността на всяка мембрана има вълни и когато те се приближат,те не се удрят по едно и също време на едно и също място, а в действителност се удрят на различни места в различно време.

      Ние открихме, че при движението си тези мембрани буквално се вълнуват, така че, когато те се удрят с вълните образуват материя. Паралелните вселени се движат през 11-тото измерение като вълни и като всяка вълна те се накъдрят. Вълните са тези, които са образували материята по време на Големия взрив.

      Най-сетне те имали своето пълно обяснение за раждането на Вселената и сега можели да извършат нещо дори още по-задълбочено. Те можели да пренесат обратно във времето законите на физиката до момента а Големия взрив и дори във времето преди него. Съществуването на мембраните предполага, че времето е съществувало и преди Големия взрив. Времето може да се проследи и до преди този Парадокс. Можете да се върнете назад, и още по-назад във времето докато достигнете момента на експлозията и да се пренесете в един друг свят.

      Когато мембраните се сблъскат, сблъсъкът им може да бъде описан посредством М-Теорията вече с езика на математиката и науката, а не да остане необяснима във времето експлозия. Необяснимият парадокс изчезнал и това отнело само един час. “След това отидохме на представлението.”

      Тази идея е толкова нова, че обсъждането и току що е започнало, но се допуска, че Айнщайновата недовършена теория най-сетне е създадена. М-теорията наистина има потенциал да обясни всичко във Вселената, но в победата има и горчив вкус, защото в края на това дълго търсене, науката открива че вселената вероятно не представлява нищо специално. Тя не е нищо повече от една от безбройните мембрани, само една от многото вселени, които изграждат света.

      Последните разбирания за света е че има неограничен брой вселени всяка с различни закони на физиката. Големи взривове вероятно произтичат постоянно. Нашата вселена съществува в съжителство с много други, които са също в процес на разширение. Нашата вселена е само един мехур, плуващ в океан от мехури.

      Но дори това не е краят на тази история. Сега, когато Теорията за Всичко е може би открита, мнозина са нетърпеливи да я използват. Физиците се подготвят за последен полет на въображението: да създадат вселена, която да е без никакви мистерии и неразгадани въпроси.

      “За известно време работих с няколко души по въпроса дали е възможно или не принципно, да се създаде нова вселена в лабораторни условия. Ние не знаем дали това е възможно или не. Изглежда, че най-вероятно е възможно.” Бихте могли да създадете вселена дори във вашето мазе. И тя няма да измести вселената наоколо дори и да порасне огромна. В действителност тя ще създаде свое собствено пространство растейки и в действителност за много кратка част от секундата ще се разграничи напълно от нашата вселена и ще еволюира до отделна, самостоятелна вселена, достигайки космически размери без да заеме каквато и да е територия от тази, която обитаваме.

_____________________________
преводът е от субтитрите към филма

      Другите вселени са паралелни на нашата и може да са много близко,но ние никога не сме го осъзнавали. Те може да са напълно различни, с различни природни закони. Може не всички да имат живот,но група от тях ще имат живот и каквато и да е тази група,ако вселените са безкраен брой ще има безкрайно много вселени които имат цивилизации. Някои от тези вселени ще изглеждат точно като нашата, с изключение на това,че може би теб няма да те има там.

      М-теорията става все по-странна и по-странна, но би ли могла тя да бъде теория обясняваща всичко във вселената. За да има тази възможност трябва да може да направи нещо, което досегашните теории не са могли. Тя трябва да осмисли странната история относно избухването на Големия взрив. М-теорията излиза с доста ексцентрично обяснение и паралелните вселени са в неговата основа. В началото на 2001 година мъдрото заключение е било, че единадесетото измерение е мирно и тихо място с мембранни вселени,плавно носещи се през него, но Бърт предположил по-вълнуваща идея. Вселените се движат през 11-тото измерение, като гигантски турбулентни вълни. Тези неща се движат. Те не са статични, те са както знаем като всяко нещо около нас, което може да се движи, но няма място за всички при това движение. В действителност, ако те се движат, много вероятно е да се сблъскват. Те или се раздалечават една от друга или обратното,се приближават към контакт и нещото,което ме заинтересува много рано е какво става ако се сблъскат?

      За новото поколение от космолози, като Нийл Тарок теорията на Бърт за единадесетото измерение звучи интригуващо, но той и неговите колеги имат нещо друго наум. Те все още се борят с големите проблеми на космологията. Имало ли е начало? Продължава ли времето и преди големия взрив? Откъде се е появила вселената? И преди всичко те още се стремят да отговорят на най-големия въпрос: кое е предизвикало началото на Големия взрив,на този парадокс? Никой няма обяснение за това странно явление, освен че то е започнало в точно определено време и казват,нека да продължим от тук нататък без да мислим какво е било преди това, а това е доста незадоволително. Това е най-дълбокият проблем на космологията. Ако разкриеш този парадокс ти са на прага на пълната теория за вселената.

      Повечето космолози започнали да мислят, че никога няма да открият този отговор. Те почти се били предали, когато Тарок и неговите колеги чули Бърт да излага своята идея за пръв път. На конференция в Кеймбридж пионери на М-теорията се били събрали заедно да обсъдят нейното развитие. Бърт бил звездата на шоуто. Неговото виждане за бурно единадесето измерение развълнувало събраните физици и привлякло вниманието на космолозите.

      «Ние чухме огромно разнообразие от идеи. Идеите,които впечатлиха най-силно Нийл и мен бяха идеите представени от Бърт.» През последния ден на конференцията Нийл Тарок, Пол Щайнхарт и Бърт решили да отпочинат. Те отишли на представление. «Искахме да гледаме пиесата „Копенхаген“, която представяха в Лондон по това време и тримата взехме влака за Лондон вечерта и имахме заедно около  час във влака да седим и говорим за нашите идеи.» По време на пътуването те започнали да обменят идеи. Трима физици,един влак,и най-голямата загадка на вселената: Кое е предизвикало Големия взрив.

(следва продължение)
_____________________________

15 Юни
Първият работен ден. Радостен съм. Учението свърши. Вече ще съм от полза за обществото. Обясних това на новия ми шеф. Той ме изгледа някак странно.

16 Юни
Задобрявам. Запознавам се с жаргона и с основните ценности на новия колектив.

17 Юни
Уча се да обслужвам оптиката. По тънкослойните методи. Крайно икономична и многоцелева технология. Детайлите: на екс 50 грама спирт преди закуска. След това енергично издишване върху обработваемата повърхност (лещата) с цел бърза реакция на леките съставки.

18 Юни
Появи се още един новобранец. Математик. Омотан, небръснат, в очите жажда за работа. Аз съм късметлия.

19 Юни
Направихме базов обход. Екскурзия из основните инсталации, една от които ни вдъхна доверие. Мощни хидропроводи. Нагревателна камера. Казаха, че релсите може да се разглобяват!

23 Юни
Наистина – може. Така или иначе е по-добре, използвайки инфрачервени нагреватели, да се топли обядът. Но от сланината освен сос нищо друго не остава.

Юли
Съседите си имат новобранец. Химик. Вчесан, избръснат, но по очите се вижда – наш човек. Правилно и поносимо възприема основните ценности. Реши да суши дрехи във вакуумната камера. Блестящо!

Август – Септември
Напълно овладях задълженията си. Работи се леко и между другото. Животът влиза в релси. Скучно е.

…

20 Май
Получихме лазер. С координатно скеле към него. Картон, кожа и вълна реже без проблем. Стомана обаче не ще.

25 Май
Модифицирахме лазера. Променихме намотките на работното тяло. Въведохме капково-изпарителна система за охлаждане. Сряза от раз бронебойната стомана. Заедно със скелето. Какво да правим сега?

26 Май
Разкроявахме си титанови плочици за домино. Дишахме парите от системата за охлаждане. Понякога се замисляхме.

27 Май
Има решение! Ще участваме в програмата SETI, ще предаваме сигнали във видимия спектър. По замисъл, през нощта сервомеханиката на оптичната система прихваща обекти с определено светене и ги съпровожда в продължение на 2 минути. Чрез лъча се предава кодограмата.

28 Май
Това е! Включваме!

29 Май
(сутринта)
В лабораторията, загледан в установката, чакаше генерал. Крайно вежливо попита ние ли сме тези генетически и умствено непълноценни изобретатели. По негово мнение лица, подобни на нашите, само на такива хора може да принадлежат. Разбрахме се. Попита колко време е работило нашето устройство. По диаграмите – 4 часа. Генералът се опули: 4 часа! В два от спътниците оптиката е [beep]!. И всичките три [skipped] [skipped] и [skipped]! Ако това [beep] още веднъж се насочи нагоре, аз тук всички [skipped] в [beep]!.. Страх ни е. Генералът е 140 кг – с тези рамене просто трябва да ни сграбчи… Страх!

29 Май
(обяд)
Поихме генерала. Попремина му. Успокои се. Каза, че може би на противника му е по-зле. При него ще има проблеми с 5 или повече спътника… Устройството той ще го вземе, ако до довечера не започне война…

29 Май
(вечерта)
Чакахме войната. Обяснявахме на генерала установката. Разбра всичко. Поинтересува се от съдържанието на посланието. Дадохме му да го прочете. Смути се. Гъсто почервеня. „Е,.. о!.. Е, нали, <Зелени човечета> – това добре, но <…> – това е преувеличение. И по натам… Също преувеличение…“ – Затова пък вече ни гледа с уважение.

            И така – задачката. На снимката пред вас има:

            2 студентки;

            2 блондинки (очевидно);

            2 (екс)балерини;

            2 с имена на цветя;

            2 съседки;

            2 парапланеристки;

            2 с очила (очевидно, за който вижда);

            2 добри домакини, които не биха кусали лук и зелени подправки за нищо на света.

            Балерините не са студентки. Парапланеристките не носят очила. Съседките не са една до друга. Блондинките не са с имена на цветя. Капризните към храната са студентки. До всяка парапланеристка стои балерина, до всяка от съседките – студентка.

            В задачата се пита: Коя е изпила най-много бира (не е Дени4еро – тя не присъства)? Коя е говорила най-много? Коя се е смяла най-силно? И какъв чипс е имало за мезе?

            На престрашилите се: Моля оставяйте тук заявките да присъствате на подобни събирания!

            Обгръща те шумът на квартала: …разбудените насекоми… ,   …плач на бебе… ,   …движещи се в далечината коли… ,   …настойчивото мяукане на малко котенце…

            Погледът ти мързеливо се плъзва по осветените прозорци пред теб и силуетите, движещи се зад тях… Животът си тече, разграфен на малки правоъгълни кутийки. Стотици малки светове, всеки със собствен ритъм и правила, без видима връзка помежду им.
            Но за една цигара време стават част и от твоя живот.

            Поглеждаш какво правят семейството с малко дете отсреща… Потърсваш с очи проблясващото огънче от цигарата на заклетия пушач на третия етаж… Хвърляш поглед към пустеещата тераса, чиято силна луминисцентна лампа осветява стаята ти, щом изгасиш…

            Събираш с очи трохи от чуждото ежедневие и се наслаждаваш на спокойствието, което ти носят…

            Пепелта от забравената цигара се отронва и почти нежно докосва кракът ти. Сепнато дръпваш за последен път и обръщаш гръб на вечерната гледка.

№1
            — Моля да ме извините — заговори приближилият се с чуждестранен акцент, но без да изопачава думите, — че без да се познаваме, си позволявам…, но темата на вашия научен разговор е толкова интересна, че…
            Той си свали учтиво баретата и на приятелите не оставаше нищо друго, освен да станат и да се поклонят.
            Трябва да добавим, че още с първите си думи чужденецът направи на поета отвратително впечатление, а на Берлиоз по-скоро му хареса, тоест не че му хареса, ами, как да се изразим… заинтригува го, да речем.
            — Ще ми позволите ли да поседна? — учтиво попита чужденецът и приятелите някак неволно се дръпнаха един от друг, а чужденецът пъргаво се настани между тях и веднага се намеси в разговора.
            — Ако не греша, вие благоволихте да кажете, че Иисус изобщо не е съществувал на този свят, нали? — попита чужденецът, обръщайки към Берлиоз зеленото си ляво око.
            — Не, не грешите — учтиво отвърна Берлиоз, — тъкмо това казах.
            — Ах, колко интересно! — възкликна чужденецът.
            „Какво, по дяволите, иска този?“ — помисли си Бездомни и се намръщи.
            — А вие бяхте съгласен с вашия събеседник? — осведоми се непознатият и се обърна надясно към Бездомни.
            — Хиляда на сто! — потвърди поетът. Той обичаше да се изразява цветисто и образно.
            — Изумително! — възкликна неканеният събеседник, после, кой знае защо, се озърна крадешком, приглуши плътния си глас и каза: — Извинете за нахалството, но, доколкото разбрах, вие на всичкото отгоре не вярвате в бога? — Погледът му стана уплашен и той добави: — Кълна се, никому няма да кажа!
            — Да, ние не вярваме в бога! — отвърна Берлиоз, леко усмихнат на уплахата на чуждестранния гост. — Но това може да се говори съвсем открито.
            Чужденецът се облегна на пейката и почти изквича от любопитство:
            — Вие сте атеисти?!
            — Да, ние сме атеисти — отвърна с усмивка Берлиоз, а Бездомни си каза сърдито: „Откъде ни се лепна тоя чуждестранен гъсок!“
            — Ах, каква прелест! — възкликна странният чужденец и взе да върти глава и да гледа ту единия литератор, ту другия.
            — Но ме тревожи следният въпрос – продължи той – щом няма бог, пита се кой тогава ръководи живота человечески и изобщо целия ред на тази земя?
            — Човекът сам си го ръководи — сърдито побърза да отговори Бездомни на този, да си признаем, не твърде ясен въпрос.
            — Извинете — меко възрази непознатият, — но за да ръководиш, е необходимо все пак да разполагаш с точен план за известен, що-годе продължителен срок от време. Затова позволете да ви запитам: как може човекът да ръководи нещо, щом не само е лишен от възможността да си предначертае план, та макар и за смехотворно кратък срок — да речем, за около хиляда години, но не може да бъде сигурен дори в собствения си утрешен ден? И наистина — сега неизвестният се обърна към Берлиоз, — представете си, че вие например започнете да ръководите, да се разпореждате и с други хора, и със себе си и, как да кажа, тъкмо ви се услади, и хоп — изведнъж… хм… хм… саркома на белия дроб… — При тези думи чужденецът сладко се усмихна, като че ли мисълта за саркома на белия дроб му достави удоволствие — да, саркома… — примижал като котарак, повтори той звучната дума — и тогава — край на вашето ръководене! Вече не ви интересува ничия съдба освен собствената. Роднините почват да ви лъжат. Вие усещате, че става нещо лошо и хуквате по учени доктори, после по шарлатани, случва се дори и по врачки. Сам разбирате, че както първото и второто, така и третото е съвсем безсмислено. Всичко завършва трагично: онзи, който доскоро е смятал, че нещо ръководи, изведнъж се озовава легнал неподвижно в дървен сандък, околните разбират, че от лежащия вече няма никаква полза, и го изгарят в пещта. Случва се и по-лошо: човек тъкмо се накани да замине за Кисловодск — чужденецът стрелна с присвити очи Берлиоз, — на пръв поглед нищо и никаква работа, но и това не може — изведнъж, кой знае защо, вземе, че се подхлъзне и го прегази трамвай! Нима ще кажете, че той самият се е разпоредил така със себе си? Не е ли по-правилно да се мисли, че се е разпоредил съвсем друг? — и непознатият се разсмя някак странно.
           Берлиоз слушаше с напрегнато внимание неприятния разказ за саркомата и за трамвая и го заглождиха тревожни мисли. „Той не е чужденец! Той не е чужденец! — мислеше Берлиоз. — Той е безкрайно странен субект… но, моля ви се, кой е той?“
            „Ще трябва да му възразя така — реши Берлиоз. — Да, човекът е смъртен, безспорно. Но работата е там, че…“
            Но той не успя да произнесе тия думи, защото заговори чужденецът:
            — Да, човекът е смъртен, но това не е най-страшното. Лошото е, че той понякога е внезапно смъртен, това е неприятното! И изобщо не може да каже дори какво ще прави същата вечер.
            „Каква абсурдна постановка на въпроса!…“ — ядоса се Берлиоз и възрази:
            — Е не, това е вече пресилено. На мен например ми е, общо взето, ясно какво ще правя тази вечер. Разбира се, ако на Бронная върху главата ми не се стовари някоя тухла…
            — Вижте какво — прекъсна го авторитетно непознатият, — разбира се, никаква тухла няма да се стовари ни в клин, ни в ръкав върху ничия глава. Уверявам ви, че тя изобщо не ви заплашва. Вие ще умрете от друга смърт.
            — Може би знаете от каква именно? — с напълно обяснима ирония се осведоми Берлиоз, като се остави да бъде въвлечен в някакъв наистина нелеп разговор. — И навярно ще ми го кажете?
           — На драго сърце — отвърна непознатият. Той измери Берлиоз с поглед, като че ли му взимаше мярка за костюм, и процеди през зъби нещо като: „Едно, две… Меркурий във втори дом… Луната си е отишла… шест — нещастие… вечер — седем…“ — после високо и радостно заяви: — Ще ви отрежат главата!

 ____________________________________________

№2
             Той мина пред строя, сложил ръце зад гърба си, вглеждайки се в познатите лица.
            Сивите и сини очи, изразяващи готовност за изпълнение на всяка заповед и поради това леко изцъклени, следяха всяко негово движение. Той почувствува колко близки и скъпи са му тези дванадесет здрави момчета — шестима действуващи редници от Легиона на десния фланг и шестима кандидат-редници на левия, всички в спретнати черни комбинезони с лъснати копчета, всички с блестящи ботуши с къси коленища, всички с барети, смело килнати към дясната вежда… Не, не всички. По средата на строя в десния фланг на кандидатите стърчи като кула кандидатът Мак Сим, много спретнато момче, любимец, колкото и да не е хубаво, че командирът си има любимци, но… хм… Че не са му изцъклени странните кафяви очи, не е страшно, с времето ще се научи. Но пък… хм…
            Гай се приближи до Максим и му закопча най-горното копче. После се надигна на пръсти и му поправи баретата. Май че това е… Пак в строя се е ухилил до ушите… Е, нищо. Ще отвикне. Кандидат е все пак, най-младши в секцията…
            — Мир-но! Тридесет минути за почивка и проверка на снаряжението. Свободни сте!
            Секцията се пръсна тичешком, после легионерите на групи по двама и трима се отправиха към казарменото помещение. Гай без бързане тръгна подир тях, усещайки в себе си приятна опустошеност. Мак го чакаше отстрани, предварително усмихнат.
           — Искаш ли да поиграем на думи? — предложи той.
            Гай мислено застена. Сега да му се скараш! Има ли нещо по-противоестествено от кандидат, хлапак, който половин час преди операцията се натрапва с фамилиарности на своя началник!
            — Сега не е време — възможно по-сухо каза той.
            — Вълнуваш ли се? — съчувствено попита Мак.
            Гай спря и вдигна очи към небето. Какво, какво може да се направи? Оказва се, че е съвършено невъзможно да креснеш на този добродушен наивен гигант, при това спасител на сестра ти, при това — защо да се лъжем — човек, който стои много над теб във всички отношения освен в строевата служба… Гай се огледа и каза умолително:
            — Слушай, Мак, ти ме поставяш в неловко положение. Когато сме в казармата, аз съм твой началник, аз заповядвам, ти се подчиняваш. Сто пъти съм ти казвал…
            — Но аз съм готов да се подчиня! — възрази Мак. — Аз знам какво е това дисциплина. Заповядай!
            — Аз вече заповядах. Подготви снаряжението си.
            — Не, Гай, прощавай, ти заповяда не така. Ти заповяда да подготвим снаряжението и да почиваме. Забрави ли? Аз направих всичко и сега почивам. Дай да поиграем, аз измислих хубава дума…
            — Мак, разбери — подчиненият има право да се обръща към началника си, първо, само по установената форма, и, второ — предимно по служба.
            — Да, помня. Параграф девети. Но това е по време на служба, а сега почиваме…
            — Защо мислиш, че аз почивам? — попита Гай. Те стояха зад макета на оградата с бодлива тел и тук, слава богу, никой не можеше да види как тази кула се е облегнала на оградата и все посяга да хване своя капрал за копчето.
            — Аз почивам само в къщи, но дори и там не бих позволил на никой подчинен да… Слушай, пусни моето копче и закопчай своето.
            Максим се закопча и каза:
            — На службата едно, в къщи друго. Защо?
            — Хайде да не говорим за това. Омръзна ми да повтарям едно и също… Между другото, кога ще престанеш да се хилиш в строя?
            — В устава нищо не е казано за това — незабавно отговори Максим. — А що се отнася до повтарянето на едно и също, ето какво. Не се обиждай, Гай, аз знам, че ти не си… говорец… речевик…
            — Какво не съм?
            — Човек, който умее да говори красиво.
            — Оратор ли?
            — Оратор… Да, оратор. Но все едно. Ти днес се обърна към нас с реч. Правилни думи, хубави. Но когато в къщи ми разказваше за задачите на Легиона, за положението в страната, беше много интересно. Беше съвсем по твоему. А тук ти за седми път повтаряш едно и също, и всеки път не е по твоему. Много вярно. Много еднакво. Много скучно. Нали? Нали не се обиждаш?
            Гай не се обиди. Тоест някаква студена игличка все пак бодна самолюбието му: досега мислеше, че говори също така убедително и гладко като капрал Серембеш или дори господин ротмистъра Тоот. Но ако се замислиш, и капрал Серембеш, и господин ротмистърът също повтаряха едно и също в продължение на три години. И в това няма нищо чудно или още повече срамно, щом за три години не са станали никакви съществени промени във вътрешното и външното положение…
            — А къде е писано в устава — с насмешка попита Гай, — че подчиненият може да прави забележки на началника си?
            — Там е казано обратното — с въздишка призна Максим. — Според мен това е неправилно. Ти нали слушаш моите съвети, когато решаваш задачи по балистика и слушаш забележките ми, когато бъркаш изчисленията.
            — Това е в къщи! — проникновено каза Гай. — В къщи всичко може.

 _________________________________________________ 

№3
            Пред Грегър стоеше нещо. Както и преди, алармената сигнализация не беше реагирала. Той бавно-бавно вдигна глава. Нещото беше високо около десет стъпки и приличаше на човек, с изключение на крокодилската глава. Беше яркочервено, с вертикални пурпурни ивици. В едната си лапа, завършваща с остри нокти, държеше голяма, кафява консервена кутия.
            — Здрасти — рече нещото.
            — Здрасти — отвърна Грегър със задавен глас. Лъчеметът беше на три метра от него, на масата. Чудеше се дали нещото ще го нападне, ако посегне към оръжието.
            — Как се казваш? — попита той спокойно.
            — Аз съм Червено-Пурпурният Излапвач… — отговори то. — Хващам и излапвам.
            — Много интересно — Грегър полека-лека се приближаваше към лъчемета си.
            — Хващам и изяждам неща, наричащи се Ричард Грегър — обясни благодушно и откровено Излапвачът. — И обикновено ги ям, полети с шоколадов крем.
            То показа кутията и Грегър прочете етикета: „Шоколадов крем — чудесен за поливане на Грегъровци, Арнолдовци и Флиновци“.
            Грегър усети лъчемета в ръката си:
            — Наистина ли имаш намерение да ме изядеш?
            — О, да — потвърди Излапвачът.
            Лъчеметът вече лежеше удобно в ръката на Грегър. Той освободи предпазителя и стреля.
            Огненият поток се стече по Излапвача и обгори пода, стените и веждите на Грегър. Излапвачът обясни:
            — Това не може да ме нарани. Аз съм прекалено висок!
            Лъчеметът падна на пода. Излапвачът се наведе над Грегър.
            — Няма да те изям сега.
            — Няма ли? — едва излезе от гърлото му.
            — Не. Мога да те изям едва утре, на първи юни. Такива са условията. Дойдох да те помоля за една услуга.
            — Каква?
            Излапвачът се усмихна чаровно:
            — Ще бъдеш ли така мил да изядеш няколко ябълки? Те са толкова ароматни!
            И като изрече тези думи, чудовището изчезна.

 _____________________________________________________

№1  Запознанствата с нови хора
            Изненадващо, но факт. Изненадващо е, защото аз много обичам уединението и не се чувствам добре, ако постоянно съм заобиколена от хора. Но отдавна съм забелязала, че новите познанства или срещи с хора извън прякото ми обкръжение ме карат да съм в приповдигнато настроение за доста време. Сигурно се водя от някакъв неоправдан оптимизъм, че “е, тЕ тоя път вече направих добро впечатление!” и всеки път удрям на камък.

 №2   Танцуването
            Да се чуди човек защо, след като танцовите умения не са сред най-зашеметяващите ми качества. Затова винаги на въпроса: “Танцувате ли?”, отговарям чистосърдечно: “Танцувам зле, но за сметка на това – с желание”. Звучи плашещо, нали?!

 №3   Собствената ми глупост
            Въпреки, че това не би трябвало да ме забавлява! Например да натискам копчето на асансьора за етажа, на който съм в момента и да се чудя “защо не тръгва пущината”. Или изпълнения от типа: “Ако го включиш в контакта, ще работи по-добре”. Или докато говориш по скайп да си включиш само слушалките (без микрофона) и кротко да чакаш човека отсреща да търси техническия проблем, поради който не те чува. Въобще, не искам да я разгръщам тази тема, защото както е известно, нищо не е достатъчно дуракоустойчиво, защото глупаците са така изобретателни. Важното е, че на мен ми е весело и продължавам да изненадвам сама себе си.

№4   Игрите
            Ама тези съвсем детските – гоненица, топка, летяща чиния и т.н. Нищо, че координацията ми куца. Обаче се вживявам и винаги ми е весело. За сметка на това е трудно да ме излъже човек да се включа, за да не се излагам на тея години. (хихи)

№5   Да разказвам нещо, което ме е впечатлило или да гледам друг да го прави
            Особено, ако слушателя/ите споделят интереса. Да научиш нещо интересно или да заинригуваш някого с нещо, което не е чувал. Или просто да си говорите за общи любими книги. Винаги се появява един особен блясък в погледа, когато човек е заинтригуван.

 №6   Новите начинания
           В общия случай са свързани с вълнения и емоции. Не, че няма изключения… Но като цяло се чувстваш сякаш са ти включили турбото.

             Така – изпълних желанието на Дени4еро, а сега да метнем нови хора на пангара! Следващите, които ще пишат по темата са: 

1. Мариана (въпреки, че на нея 6 няма да й стигнат)
2. Блу (и да не изрежда само торти!)
3. Калина (като не се виждаме поне да си пишем)
4. Миташки (да престане да скърби вече за Майкъл)
5. Гравитон (който като нищо ще напише 6 разказа по повода)
6. Муниконтин (че съвсем престана да пише)

          От всичко на тоя свят Мери най-много обичаше веселията. Обичаше да устройва журове, обичаше и да ходи по журове. Но понеже Том Талбот не печелеше кой знае колко, Мери нямаше възможност непрекъснато да дава гуляи, поради което принуждаваше другите да правят това. Току ще телефонира на някоя приятелка и безцеремонно ще й каже: „Не е ли време да направиш едно журче?“

          Обикновено Мери имаше по шест рождени дни в годината, уреждаше костюмирани вечери, изненадващи тържества, празнични веселия. Бъдни вечер при нея беше нещо удивително. Защото Мери сияеше от всяко празненство и мъкнеше мъжа си Том по вълните на своя захлас.

          Следобед, когато Том биваше на работа, Мери понякога поднасяше чай на съседските котки. Върху малко столче нареждаше кукленски чашки и чинийки. Събираше котките, а те не бяха малко, и повеждаше с тях дълги, изчерпателни разговори. Беше нещо като игра, на която тя необикновено много се радваше — нещо като иронична игра, която караше Мери да забравя, че няма много хубави дрехи, че в семейството Талбот няма никакви пари. Двамата с Том кажи речи постоянно се намираха съвсем близо до абсолютното финансово дъно, но дори и когато наистина започваха да стържат по дъното, Мери пак успяваше да уреди някакво тържество.

          Тя просто умееше да прави това. Можеше да зарази цяла къща с жизнерадост и използуваше дарбата си като оръжие срещу унинието, което дебнеше около къщата в очакване всеки миг да се нахвърли върху Том. Така виждаше Мери своята задача — да не допусне унинието да завладява Том, тъй като всеки знаеше, че „един ден Том ще преуспее“. Тя смогваше най-много от всичко да прогонва от къщи мрачните неща, ала по някой път те се промъкваха в Том и го унищожаваха. В такива моменти той сядаше и с часове мъдруваше, а Мери неистово подклаждаше спасителния огън на безгрижието.

          Веднъж — беше първо число от месеца, бяха дошли кратки известия от водната компания, наемът не беше платен, с обратна поща се бяха върнали ръкописът, изпратен на списание „Колиърз“, и карикатурите от списание „Ню Йоркър“, а плевритът ужасно го болеше — Том влезе в спалнята и се тръшна на леглото.

          И понеже сивосинкавият цвят на мрачното му настроение се провря под вратата и през ключалката, Мери всичко разбра и тихичко влезе при него. Държеше букетче градински синап, увито във фунийка от книжна дантела.

          — Виж как мирише — каза тя и поднесе букета под носа му.

          Той помириса цветята, но замълча.

          — Знаеш ли какъв ден сме днес? — попита го тя и трескаво започна да мисли с какво да го развесели.

          — Защо не се примирим веднъж завинаги? — избухна Том. — Разсипани сме. Потъваме. Каква полза да се залъгваме?

          — Не, не е тъй — каза Мери. — Ние сме хора с късмет. Винаги сме били хора с късмет. Помниш ли когато намери десет долара в една книга, помниш ли когато братовчедка ти изпрати пет долара? С нас нищо не може да се случи.

          — Та то се е случило! — рече Том. — Съжалявам, но този път приказки няма да помогнат. Омръзна ми да се правим на какви ли не. Един път поне да бъдем каквито сме, поне един път!

          — Тъкмо мислех довечера да дам малък гуляй — поде Мери.

          — С какво? Да не вземеш да изрежеш от списанията картинките с печено месо и да ги поднесеш на тепсия? Омръзнаха ми тия шеги! В тях вече няма нищо смешно. Само тъжно.

          — Бих могла да устроя един съвсем скромен прием — настоя тя. — Ей тъй, по домашно. Без официални тоалети. Днес е годишнината от основаването на Дамската спортна лига. Ти дори не си спомняш.

          — Няма смисъл — каза Том. — Разбирам, че всичко това е долно, но просто нямам сили да се противя. Но сега… я да се махаш оттук! Остави ме на мира и затвори вратата! Махай се или…

          Тя внимателно го изгледа и разбра, че не се шегува. Излезе и нечуто затвори вратата, а Том се обърна върху леглото и скри лице в ръцете си. В съседната стая Мери продължаваше да шумоли. Окичи вратата със стари коледни украшения — стъклени топки и лъскави гирлянди — и написа плакат, на който се четеше: „Добре дошъл, Том, геройо наш!“ Ослуша се до вратата, но не можа нищо да долови. Малко обезкуражена, тя издърпа столчето и го застла с една салфетка. В една чаша по средата на столчето пъхна букета, а край нея нареди четири чаени чашки и четири панички. После отиде в кухнята, сложи чай в каничката, напълни чайника с вода и го остави на печката. След това излезе на двора.

          До уличната ограда се препичаше Кити Рандолф.

          — Мис Рандолф — каза Мери, — поканила съм няколко приятелки на чай. Ако обичате, заповядайте.

          Кити Рандолф се претърколи безразлично по гръб и се изпъна на топлото слънце.

          — Гледайте да дойдете преди четири часа — продължи Мери, — защото мъжът ми и аз сме канени в хотела на прием по случай стогодишнината на Дамската спортна лига.

          Тя обиколи къщата и се озова в задния двор, където къпиновите филизи вече прехвърляха оградата. На земята клечеше Кити Касини, ръмжеше си нещо и свирепо подмяташе опашка.

          — Мисис Касини — започна Мери, но млъкна, защото видя, че Кити Касини бе хванала мишка, нежно я потупваше с невъоръжена лапа, а мишката се отскубваше ужасена и влачеше схванати задните си крачета. Котката я оставяше да се домъкне почти до къпиновите храсти и тогава внимателно се присягаше, при което в челюстите й разцъфтяваха бели шипове. Тя изящно ги впиваше в гърба на мишката и я притегляше сгърчена към себе си, а опашката й потръпваше от възбуда и удоволствие.

          Том вече се унасяше в сън, когато чу, че някой повтаря името му.

          — Какво става? Къде си? — скочи той. Дочу Мери да плаче, изтича на двора и разбра. — Не гледай! — извика Том и уби мишката. Кити Касини беше подскочила върху оградата и яростно го стрелкаше оттам. Том вдигна камък, удари я право в стомаха и я прекатури на земята отвъд оградата.

          В къщи Мери продължи да хленчи. Наля водата в каничката и я сложи на масата.

          — Седни — покани тя Том и той приклекна на пода пред столчето.

          — Не мога ли да получа голяма чаша? — запита я той.

          — Не обвинявам Кити Касини — рече тя, сякаш не го чу. — Познавам котките. Тя не е виновна. Но, Том, как ще я каня отсега нататък? Няма да е лесно. Просто за известно време няма да мога да я понасям. — Погледна Том и откри, че бръчките по челото му вече ги няма и че не примигва така отчаяно. — Ах, колко работа ще си имам тия дни с тая Дамска лига! Просто не виждам как ще се справя.

          Същата година Мери Талбот даде тържество по случай забременяването си. Всички казаха: „Боже мили! Славно ще я кара нейното дете!“

Из „Улица Консервна“ – Джон Стайнбек

 Функции на лявото полукълбо                         Функции на дясното полукълбо

използва логика                                             използва чувствата
ориентирано към детайлите                             обхваща цялостната картина
позовава се на фактите                                  използва въображението
работи с думи и език                                      използва символи и картини
ориентирано към миналото                              ориентирано към настоящия момент
разбира математика и науки                            възприема философия и религия
разпознава                                                     оценява
усещане за ред и модели                                 усещане за пространство
знае имената на предметите                              знае функциите на предметите
базирано на реалността                                   базирано на фантазията
прави стратегии                                              представя възможностите
практично, оценява рисковете                          спонтанно
мисли абстрактно                                            синтезира усещания (гещалт)

            Но наистина интересно става, когато се разглеждат случаите на хора, при които corpus collosum е прекъснат и двете полукълба не комуникират помежду си. На мен ми беше много интересно да прочета за тези случаи, защото едва тогава осъзнах колко сложно сме устроени и каква странна смесица от противоположности е всеки от нас.

             В средата на миналия век учените се опитвали да излекуват припадъци при пациенти страдащи от епилепсия като остранят мазолестото тяло. Лечението не дало желания разултат, но в резултат се прекъснала комуникацията между двете полукълба на оперираните. Така дясната половина на мозъка обработвала информацията от лявaта част на зрителното поле, а лявата обработвала данните от дясната част. Когато покажели образ, който се намира в дясната част на тяхното зрително поле, пациентите можели да кажат какво са видели, тъй като центъра на речта е в лявата половина (където постъпва и образа от лявото око). Но когато образът бил в лятата част на зрителното поле, пациентите твърдели, че нищо не виждат, но ако бъдат помолени да покажат подобен обект на поставени пред тях снимки, посочвали вярно. Дясното мозъчно полукълбо „видяло“ образ и могло да включи невербален отговор. Например на един пациент с разделен мозък показали за много кратко време снимки на пилешки нокът на лявото полукълбо и на снежен пейзаж на дясното. Помолен да посочи снимките пред себе си, които съответстват на току-що видяното, мъжът с дясната си ръка (ляво полукълбо) посочил пиле, а с лявата (дясно полукълбо).- лопата за риене на сняг. Още по-интересният момент е, че въпреки че пациентите не разбират защо реагират на обекти възприети от дясното полукълбо, лявото полукълбо се опитва да намери логично обяснение на действията им (дори то да е погрешно). Например пациентът от горния пример обяснил, че е посочил лопата (с лявата си ръка), защото е нужна, за да изринеш пилешките курешки. Явно съзнанието не търпи празнини, но понякога търси отговорите на погрешни места. Друга особеност е, че когато пациентите гледали човек в дясно от себе си, го виждали, но не може ли да го разпознаят, тъй като дясното полукълбо отговаря за разпознаването на лица.

            По подобен начин стоял и въпроса със слуха. С всяко ухо пациентите чували нормално, но информацията от съответното ухо се обработвала само от противоположното полукълбо. Така че, пациентите разбирали какво им се говори само когато шептели в дясното им ухо – лявото просто не възприемало речта. Освен това, всяка половина на мозъка била в състояние да управлява горните мускули на двете рамена, но дясната част на мозъка управлявала изключително лявата длан, а лявата част – дясната длан.

             А на който му е станало интересно може да се запознае с разказа на Джил Тейлър  (невтоанатомист), която описва усещанията си по време на преживения от нея мозъчен удар (с превод на български под клипа).